Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Ерика доля кафе в чашите им.

– Чудя се какво ли се е случило със семейството – каза Ана замислено.

– Мамоооо! Разкарай ги! – изкрещя Мая високо и пискливо откъм всекидневната и Ерика се изправи с въздишка.

– Знаех си, че няма да ме оставят на мира толкова дълго. Така е по цял ден. Мая вечно се ядосва на братята си. Направо не знам колко пъти на ден се налага да се намесвам по спешност.

– Мм – каза Ана и проследи с поглед Ерика, която забърза към всекидневната.

Сърцето я заболя от мъка. Искаше ѝ се нейните собствени делници да изглеждаха така.

7Герой от „Мими и Мойе“, шведски телевизионен сериал за деца. – Б. пр.

Фелбака се разкриваше пред тях в най-хубавата си светлина. От кея пред рибарската колиба, където Йон седеше с жена си и родителите ѝ, се виждаше целият вход към пристанището. Прекрасното време беше привлякло много туристи и мореплаватели. Лодките бяха гъсто наредени покрай понтонните кейове, откъдето се чуваха музика и весел смях. Примижал, Йон наблюдаваше оживеният спектакъл.

– Жалко, че в Швеция вече не се провеждат обществени дебати – каза той и отпи от добре охладеното розе. – Говори се за демокрация и как всички трябва да имат право да бъдат чути, но в същото време не можем да се изкажем. Все едно не съществуваме. Това, което всички забравят, е, че хората ни избраха. Достатъчно много шведи показаха, че таят дълбоко недоверие към предишното управление. Те искат промяна и ние им я обещахме.

Йон остави чашата си обратно на масата и продължи да бели скариди. В чинията му вече имаше голяма купчина черупки.

– Да, ужасно е – каза тъстът му, протегна се към купата със скариди и си взе цяла шепа. – Ако наистина живеем в демокрация, трябва да слушаме народа.

– И всеки знае, че много имигранти идват тук заради социалните помощи – вметна тъща му, която вече започваше да заваля думите. – Ако идваха само чужденците, които са готови да работят и да допринасят за обществото, тогава добре. Но нямам желание данъците ми да отиват за издръжката на тези хрантутници.

Йон въздъхна. Идиоти. Нямаха представа за какво говорят. Опростяваха проблема, също като повечето овце в стадото на гласоподавателите. Не виждаха цялостната картина. Тъстът и тъща му бяха олицетворение на невежеството, което той дълбоко презираше, а ето че сега трябваше да прекара цяла седмица с тях.

Лив го погали успокоително по бедрото. Тя знаеше какво мисли за тях и до голяма степен беше съгласна. Но Барбру и Кент все пак ѝ бяха родители и нямаше какво да се направи по въпроса.

– Най-лошото е, че в днешно време всички се смесват – каза Барбру. – В нашия квартал неотдавна се нанесе семейство, в което майката е шведка, а бащата арабин. Представям си колко ѝ е тежко на бедната жена, като знам как се отнасят арабите със съпругите си. И сигурно ще тормозят децата им в училище. Те ще тръгнат по лош път и накрая жената ще съжалява, че не си е взела швед за мъж.

– Самата истина – съгласи се Кент и опита да отхапе от гигантския си скариден сандвич.

– Не може ли да оставите Йон да си почине малко от политиката? – каза Лив с леко укорителен тон. – В Стокхолм и без това по цял ден говорят по проблемите с имиграцията. Тук поне може да си отдъхне малко.

Йон погледна съпругата си с благодарност и задържа очите си върху нея, за да ѝ се полюбува. Беше съвършена. Имаше изчистени черти, ясни сини очи и светла копринена коса, сресана назад.

– Извинявай, миличка. Не се замислихме. Просто много се гордеем с постигнатото от Йон и с позицията, за която се пребори. Така, да говорим за нещо друго. Какво става с малкия ти бизнес например?

Лив започна оживено да разказва за несгодите си с митниците, които усложнявали работата ѝ. Постоянно бавели доставките на интериорни стоки от Франция, които Лив внасяше и продаваше онлайн. Йон обаче знаеше, че интересът ѝ към интернет магазина е намалял. Съпругата му все повече се отдаваше на партийна дейност. В сравнение с това всичко друго изглеждаше маловажно.

Чайките започваха да кръжат все по-близко до кея и той се изправи.

– Предлагам да разчистим масата. Птиците започват да стават досадни.

Взе чинията си, отиде в края на кея и изхвърли съдържанието ѝ в морето. Чайките се стрелнаха надолу, за да уловят възможно най-много скаридени черупки. Морските раци щяха да се погрижат за останалото.

Йон се спря за момент, вдиша дълбоко и се загледа към хоризонта. Както обикновено, погледът му се спря на Вальо и вътре в него започна да тлее гняв. За щастие, мислите му бяха прекъснати от вибриране в десния джоб на панталоните му. Бързо извади телефона си и хвърли поглед към дисплея, преди да вдигне. Обаждаше се министър-председателят.