Джак Брул: Реката на тайните

Брунесо имаше атлетично телосложение и държане на военен инструктор. Оредялата му коса беше подстригана късо и гъстите вежди над черните му очи изпъкваха. Главата му беше квадратна, а острите му черти бяха отчасти скрити от неизбръсната брада. Беше облечен в лошо ушит костюм, посипан с пепел от цигари, а по зъбите му имаше кафяви петна от кафе.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Мърсър и после се обърна към Жан-Пол. — Изглежда, участник номер сто двайсет и седем ще я кара на жабешки бутчета, охлюви и други градински гадини, каквито ядете вие французите.

— Това ми напомня, че трябва да отидем да вечеряме някъде или поне да пийнем по чашка.

— Съжалявам, но този път няма да мога. Отивам в хотела и лягам.

— В „Крийон“ ли си отседнал, както обикновено?

— Не. Туристическото бюро имаше клиент, който отменил резервацията си в хотел на левия бряг на Сена, близо до кулата „Монпарнас“. — Високата двеста метра административна сграда се смяташе за грозна и фотографите умело я отбягваха, когато правеха снимки на Париж. — Изнудиха ме да я взема, така че клиентът да не изгуби депозита си.

— На гости при бедняците, а? — присмя му се Жан-Пол.

— Гарантираха, че е с четири звезди. Или май бяха хлебарки?

— Господин Дерозие — прекъсна ги Брунесо. Гласът му прогърмя от дълбините на широките му гърди. — Ще донеса Дневника на Лепине на доктор Мърсър и след това трябва да се погрижа за проблема, за който говорихме.

Светското лустро на Жан-Пол помръкна за секунда, после отново се върна.

— А, да, разбира се. Дневникът на Лепине.

Във фоайето още се разхождаха четирийсет-петдесет участници в търга. Беше странно, че Жан-Пол и Брунесо говореха на всеослушание за дневника, след като Дерозие бе казал, че не е за продан.

— Искаш да разгласиш на всички, че в края на краищата го продаваш? — попита Мърсър.

— Merde! Съвсем забравих. — Дерозие се огледа, за да се убеди, че никой не го е чул. — Мислех за друго.

— За жабешките бутчета? — пошегува се Мърсър, но Жан-Пол не реагира. — Добре ли си?

— Да. Съжалявам. А, ето го и Рене.

Шефът на охраната бе увил дневника в кафява хартия.

Мърсър махна на един от помощниците и го помоли да донесе стоманеното му куфарче с проби от гардеробната. Беше оставил там целия си багаж, когато пристигна. Докато чакаше, извади от портфейла си празен чек, попълни необходимата информация, включи цената от четири хиляди долара и тържествено го връчи на Жан-Пол.

После извади от куфарчето си джобно ножче, сряза опаковката на дневника и развълнувано разгледа кожената подвързия. Не се замисли за „последното парче от ребуса“ на Гари. Очакваше с нетърпение възможността да прочете записките на един гениален инженер, изпреварил с десетилетия времето си. Бавно отвори дневника. Страниците бяха изписани на ръка с избледняло черно мастило върху дебела като тапет хартия. Почеркът на Годин дьо Лепине беше уверен и със завъртулки. Мърсър прочете няколко реда, преведе ги наум, доколкото можа, и разбра, че преди да замине, ще трябва да си купи френско-английски речник. Прибра дневника в куфарчето и щракна капака.

— Изгаряш от нетърпение да го прочетеш, а? — попита Жан-Пол, разгадал правилно прехласнатото му изражение.

— Мисля, че вие двамата трябва да отидете да пийнете нещо — обади се Рене Брунесо.

— Хайде, Мърсър, какво ще кажеш?

Мърсър поклати глава.

— Наел съм апартамент в хотел „Виктория Палас“ с огромно легло. Сутринта ще се срещна със стар приятел и следобед заминавам за Панама. Ти ще дойдеш в Щатите на големия търг на „Сотби“ през декември. Тогава ще му пийнем.

— Разбирам. — Жан-Пол му протегна ръка. В същия миг към него се приближи клиент, но преди да се обърне към него, Дерозие добави: — И внимавай.

Думите му бяха странни и Мърсър го изгледа питащо.

— Напоследък непрекъснато вали и отдел „Хигиена“ даже пусна топката. Уличното движение е кошмарно и таксиметровият шофьор ще се опита да те одруса.

— Е, ще се направя на гаден американец — засмя се Мърсър.

Взе багажа си от гардероба, преметна на рамо каишката на чантата с дрехите и стисна куфара в едната си ръка и металното куфарче в другата. Навън дъждът съскаше под гумите на колите. Мърсър нямаше шлифер и студените дъждовни капки се стичаха във врата му. Стори му се, че зърна Рене Брунесо на отсрещния тротоар, но човекът се качи в някакъв голям автомобил, без да погледне назад.

Мърсър намери такси едва след десет минути, защото беше най-натовареният час на деня, а като всички други жители на големи градове, парижани не обичаха да ги мокри дъждът. Каза на шофьора — беше от Алжир — да кара към Плас Денфор-Рошеро на другия бряг на Сена и се облегна на седалката на очуканото пежо. Париж не го вълнуваше, затова затвори очи, докато колата си проправяше път през града. Погледна бегло катедралата „Нотр Дам“, докато минаваха по Ил дьо ла Сите. За щастие шофьорът не се опита да го ангажира в разговор за незначителни неща. Бурята бе объркала движението и алжирецът внимаваше как кара.