Джак Брул - Хаос

— Какво е това?

— Копия от бележките от сейфа. Лизи Фес ми ги даде.

Мърсър го изгледа изумено.

— Защо не ми каза по-рано, кучи сине? Остави ме да си седя тук и да си мисля, че сме в задънена улица, докато това е било в теб през цялото време!

— Ей, съжалявам — отговори Хари. — Първо исках да дешифрирам всичко, но като видях, че ченето ти е по-увиснало и от на Повлекан, размислих.

Мърсър прочете първите няколко откъса.

Игрите на елена и антилопата. Тази проклета адска песен не ми излиза от ума. Имало ли е антилопи в Америка? Питам те, Алберт, какви игри са играли? Какви веселби са си устройвали овните и овците? Спомням си, че едно време бях с всичкия си, и мисля, че би трябвало да се върна към това време. Но пък как изобщо някой знае какво е лудостта? И дали наистина толкова хора ги е грижа? Мен вече не ме е грижа. Опарих се и се страхувам, че това пътуване ме промени болезнено и тревожно. Вече не разпознавам отражението в огледалото. А в този сейф се крие ключът към още по-голяма лудост. Мисля си го точно сега, когато се качих на този дирижабъл. Избягах от всички, които ме преследваха — червените и техните слуги. Но платих цената. Очите ми са почернели като очите на фараон. Косата ми, която не беше много още когато тръгнах, опада на кичури, а тялото ме боли ужасно. Останалите пътници се извръщаха, докато се качвахме. Наистина съм развалина. Когато си спомням какво съм понесъл през последните седмици и месеци, си мисля, че дори преди да тръгна съм бил повече от луд. Но трябваше да разбера. Предполагам, че съм бил обсебен, неспособен да загърбя нуждата на егото си винаги да съм прав. Едва намирам сили да ставам всяка сутрин и сега седя тук и се мъча, насилвам се да пиша тази история.

Втора чай в чаша с шест.

Но аз успях. Трябваше да покажа на света, че поне една от теориите ми си заслужава да бъде следвана. И научих, че всички са верни. На кораб, кола, влак и магаре позволих на манията си да ме отведе в ада. Бях толкова съсипан от треска, че докато треперех, си счупих зъб. В един момент борбата ми с маларията беше така жестока, че урината ми беше с цвят на вино. Мисля за това, което брат ми Ник е изстрадал през Голямата война, и знам, че съм надхвърлил страданията му. Пътешествието ми имаше всички елементи на едно велико търсене, одисеята на Одисеи. Но моето няма да завърши в росните полета на моята Итака и в обятията на любимата ми Пенелопа. Не успях да победя женихите. И макар да не исках да вярвам, че съществуват, дори сега знам, че заговорничат срещу мен. Станал съм параноик, но всъщност се страхувам, че е недостатъчно. Липсва ми хитростта на героя и неговата сила. Лукавството не е в природата ми.

— Това трябва да е шифровано като бележката, която получихме с Кали от архивите на Айнщайн — каза Мърсър, след като прочете неясните редове. — Има някакъв смисъл на определено ниво, но трябва да има и още нещо. Помниш ли кода? По колко думи да прескачам?

— Брой всяка единайсета — веднага отвърна Хари. Мърсър взе тетрадка и химикал от едно чекмедже зад бара и започна да брои думите. След малко остави химикала и прочете на глас дешифрираното.

— „Оставям те и наистина ме е грижа да разпозная мисълта за низвергнат“. — Погледна Хари. — Какво значи пък това, по дяволите?

Хари се захили.

— Значи, че си идиот. Не си броил първата дума. Мърсър безсилно върна страниците на приятеля си.

— Ти си този, който обича главоблъсканици и дешифрира първото послание. Ти го направи.

— Вече го направих. Първите десет думи са „Боже мой, Алберт, трябва да ти кажа, че смених ключа“.

— По дяволите! — В гласа на Мърсър се прокрадна гняв. — Как да открием новия ключ? Има ли подсказка?

— Да. — Хари посочи втория абзац, нелогичния ред, на който Мърсър не бе обърнал внимание, докато четеше текста. — Този ред тук. „Втора чай в чаша с шест“. Сигурен съм, че е игрословица. Трябва да се промени чай на чаша с шест думи, а втората дума е ключът. Прегледах и останалата част от писмото и намерих още пет игрословици.

— Можеш ли да ги разгадаеш?

— Е, може да ми отнеме известно време, но иначе мога.

Мърсър взе чашата с питието на Хари.

— Тогава се залавяй за работа.

След като си направи кафе, което буквално можеше да разтопи лъжичката, Мърсър седна до Хари, който вече бе започнал да пише. Имаше буквално стотици комбинации и нямаше да разберат коя е правилната, докато не разгадаят и петте игрословици.

— По дяволите — измърмори Хари. — Започвам да го мразя тоя Честър Бауи.