Джак Брул - 700 метра под земята

Асансьорът продължаваше да се изкачва, стържеше и се поклащаше в едно пътуване, което сякаш нямаше край. Подминаха нивото, на което Мърсър провеждаше курса по спасяване. Нямаше светлини, които да озаряват тунела, но Мърсър усети полъха от внезапната промяна във въздушното налягане.

Ръцете му започваха да се изморяват — и без това вече го наболяваха от пълзенето цял ден през изкуствено създаденото свлачище. Отново се залюля, за да преметне крак през въжето, и остана да виси като лемур, отпуснал ръцете си, за да им даде малко почивка.

Нямаше представа как ще се измъкне от шахтата, когато стигне горе, но засега най-важното бе да остане близо до стрелците. Помисли си, че вероятно са си проправили път със сила на идване и че може да държат оператора горе под дулото на оръжие.

Чу се пукот и още една скоба се откъсна. Тялото му увисна рязко надолу и това накара нови две скоби да се счупят. Той се залюля и едва не се блъсна в стената на шахтата. Имаше усещането, че сърцето му ще изскочи от гърдите, докато се клатеше отчаяно на въжето. При пропадането кракът му се бе изхлузил от импровизираната примка и той отново висеше над бездънната пропаст само на ръце — които пламтяха от умора и болка, сякаш всеки миг сухожилията му щяха да се скъсат.

След трийсет агонизиращи секунди асансьорът започна да забавя — най-сетне приближаваше горната платформа. Беше като ужасяващо и разтърсващо снижаване на скоростта от военнотранспортен самолет, спускащ се над военното летище Баграм, докато афганистанците го обстрелват с преносими зенитни ракети.

Набраната инерция едва не го запокити към металния под на асансьора над него.

Асансьорът спря след секунди. Шахтата излизаше във висока кула с дебели бетонни стени. Имаше само толкова светлина, колкото Мърсър да види зейналата под него черна паст на шахтата, дълбока над петстотин метра.

Ръцете му трепереха.

Трябваше да се измъкне по някакъв начин. Вратата бе над него. Имаше само един начин да я стигне и той бе да се покатери в тясното пространство между асансьорната клетка и стената.

Увисна на въжето и се залюля, като при всяко люшване набираше скорост. Когато при едно от залюляванията стигна най-високата точка, се пусна и улови ръба на клетката, вкопчи пръсти в металната решетка. Пусна въжето с другата си ръка и бързо се хвана и с нея за решетката.

Докато излизаха от асансьора, нападателите разговаряха тихо. Ако Мърсър бе техен командир, щеше да прати клетката обратно долу и да повреди механизма, както и този на втория асансьор, за да забави разкриването на убийствата, докато асансьорите не бъдат ремонтирани.

Имаше късмет, че убийците не бяха толкова педантични.

Напъна мишци и се промуши в тясното пространство между клетката и стената на шахтата. Едва успя да напъха глава и трябваше да издиша въздуха от дробовете си, за да може да продължи нагоре. От пръстите му потече кръв. Убийците вече бяха слезли от асансьора и вероятно бързаха към колата, с която бяха дошли.

Трябваше да направи нещо, иначе щеше да ги изпусне.

Най-сетне се добра до долната врата и успя да отвори предпазната мрежа. Чуваше над себе си гласове. Изкатери се бавно на долното ниво на платформата. Точно срещу него, едно ниво по-горе, бе будката на асансьорния оператор. Имаше голям остъклен прозорец, от който се виждаше цялата платформа. Прозорецът бе опръскан с кръв, трупът на оператора бе клюмнал на стола. Кръвта му все още се стичаше по стъклото. Беше изпълнил каквото му бяха наредили и за награда бе получил куршум.

Пети нападател, също с черни дрехи, очакваше четиримата при високата повдигаща се врата, зад която бе паркиран форд пикап Ф-350 с четири странични врати. Мърсър си отбеляза, че номерата му са свалени. Вероятно беше краден.

Четиримата нападатели се присъединиха към колегата си. Той помогна на мъжа с раницата да я свали и петимата се качиха в пикапа. След секунди напуснаха площадката и се скриха зад завоя.

Мърсър изхвърча през външната врата и хукна след тях. Щом излезе на дневна светлина, забави ход и запримигва заслепено.

Беше късен следобед и валеше студен дъжд. Беше средата на април, но въздухът хапеше сякаш е зима. Пикапът вече бе изчезнал в сумрака. Задните му светлини присветнаха, докато забавяше, за да пропусне един багер от близката кариера. А след това продължи да се отдалечава.

Пътят към мината бе дълъг само миля, но описваше няколко остри завоя, докато се спускаше към долината, където излизаше на шосето. Мърсър се втурна към багера. Беше голям, гумите му бяха високи човешки бой, но се движеше достатъчно бавно, за да може да го настигне и да се изкатери по стълбичката до кабината.