Джак Брул - 700 метра под земята

Мърсър видя, че са свалили дори три-четири колички за голф и няколко двуколесни сегуея с гуми с големи грайфери. Бяха включени в зарядната станция, свързана с основното минно електрозахранване.

„Има си първи път за всичко“, помисли си той, докато се озърташе любопитно. Изключи кабела на една от двуколесните платформи, качи се върху нея и натисна копчето за „старт“. Едва не тупна на земята, тъй като се бе наклонил леко назад и сегуейът се опита да изскочи изпод него. При втория опит разположи тежестта си правилно, хвана здраво дръжките, наведе се напред и се изненада колко гладко се движи на пръв поглед нескопосаната машина. След броени секунди се накланяше на една и друга страна и се носеше из тунела като опитен ездач.

Този участък от старата мина бе прокопан с прилагане на техниката „помещения и колони“. Според Мърсър този избор бе странен, тъй като обикновено по този начин от земята се вадеха въглища. Помещенията бяха просторни, с площ десетки и стотици квадратни метри, поддържани на равни интервали от колони неизкопана руда, чиято цел бе да подпират тавана. Мърсър мина безшумно през няколко подобни кухини и най-сетне приближи една странична галерия, където знаеше, че учените са разположили снаряжението си. Пред входа на галерията имаше още пет-шест електромобила за голф и сегуеи, както и механични транспортьори, пригодени за използване в помещения с нисък таван. Последните бяха истински миньорски машини, където водачът седеше в метална клетка отстрани на корпуса, вместо да е отгоре. Един Господ знаеше как бяха върнали към живот тези ръждясали бракми, но очевидно ги бяха използвали, за да докарат тук най-тежката част от оборудването.

Мърсър остави двуколесника при другите и доближи един от транспортьорите. Мощният дизелов двигател бе разположен отпред, колата се задвижваше от множество малки колела с гуми с големи грайфери и ужасно напомняше за рудиментирала механична стоножка.

Мисълта му бе прекъсната от внезапен шум — същия, който Мърсър бе чул в деня, в който родителите му бяха застреляни от африкански бунтовници. Чувал го бе неведнъж оттогава. Беше отчетливото, забързано ехо на автоматична стрелба.

Инстинктът и опитът подсказваха на Мърсър, че чува скорострелни автоматични оръжия, узи например, или по-скоро популярните „Хеклер и Кох“. Х&К бе предпочитаното оръжие на елитни подразделения като Делта или „тюлените“. Звукът от изстрелите бе маскиран от доста добри заглушители, не някакви импровизирани приспособления, а прецизно изработени устройства с правилно подредени отвори за отделяне на топлината и звука.

Странният факт, че чува заглушена автоматична стрелба в изоставена мина, не забави рефлексите му. Беше се хвърлил на пода на транспортьора още преди ехото да стихне. Пропълзя напред през металното леговище на машината като същевременно вдигна ръка и угаси светлината на челника. Вените му се изпълваха с адреналин, сърцето му подскачаше лудо, ала въпреки това той продължаваше да диша спокойно и равномерно.

На трийсет крачки по-нататък бе входът на преддверието, където работеха Ейб и хората му. Мърсър едва различаваше там някакво бледо петно. Би било проява на твърде голямо въображение да го нарече сияние — не беше нищо повече от мрак сред още по-гъст мрак. Оттам долетяха писъци, последвани от нови автоматични откоси. Мърсър мярна сенките на трепкаща светлина, издайническо припламване на огън от дулото на оръжие.

Този път когато автоматите замлъкнаха не се чуха писъци. Той нямаше представа какво се случва и можеше само да се надява, че това е някаква глупава шега, но знаеше, че не е. Остана неподвижен и притихнал, напрягаше очи да различи нещо. Около минута след последния откос започна да пълзи напред — и мярна бързо движение в мрака. Петното от по-малко плътна тъмнина — входът на галерията за изследвания — премигна четири пъти. Силуетите на четирима души, напускащи помещението. Не си осветяваха пътя, но бързината, с която се движеха, и точният интервал помежду им подсказваше на Мърсър, че пристъпват сякаш могат да виждат.

Вероятно използваха термални камери или носеха леки ултравиолетови прожектори и чувствителни очила, които можеха да различават отраженията от тях. С подобна екипировка тунелът щеше да изглежда ярко осветен, докато самите мъже щяха да са скрити в мрака. Военните рядко използваха подобни прибори, тъй като оборудван със сходни очила, противникът лесно би засякъл излъчвателите.