Джак Брул: 700 метра под земята

Мърсър сам бе разработил програмата и с помощта на собственика на мината бе изградил няколко подземни полигона, за да подложи учениците си на изпитание. В някои от тунелите имаше машини за дим, които да симулират пожар, в други помпи, бълващи вода. По този начин Мърсър се опитваше да ги запознае с основните препятствия, с които им предстоеше да се сблъскат в света на минното спасяване. Беше участвал в достатъчно истински спасителни операции, за да си дава сметка, че не може да се предвиди всичко и че най-важно е да научи хората си да мислят и да импровизират, без да поемат ненужни рискове.

Все още получаваше поздравителни картички от Лос 33, отряда чилийски миньори, в чието спасяване бе участвал през 2010, и очакваше да продължи да ги получава още много години. Тогава бе послушал интуицията си и съветите на един местен инженер, за да посочи мястото, където трябва да бъде прокопана евакуационна шахта с дълбочина над 700 метра в скалния масив, за да бъдат спасени трийсет и тримата мъже, затворени долу за рекордните шейсет и девет дни. С живот и кариера, изпълнени с много моменти, пораждащи гордост, Филип Мърсър би трябвало да заключи, че е един от най-добрите.

Останалите ученици ги очакваха в спасителното убежище, изкопано в една от стените на главния тунел на стотина метра от „срутената“ галерия. Навремето убежището бе оборудвано да побере четирийсет души, които да издържат тук цяла седмица, докато дойдат спасители, но този някогашен меден рудник бе изоставен в края на осемдесетте, тъй като вече не носеше печалби. Наблизо имаше друга мина, която все още разполагаше със солидни залежи, но Лейстърската дупка бе изпяла песента си.

Помещението бе само кухина с неравни стени и заравнен под. Електричество се подаваше чрез прокарани по стените кабели, свързани с овехтял, но все още боботещ генератор, поставен близо до старата вентилационна шахта. Мърсър не беше сигурен дали димът от генератора в края на краищата стига до повърхността на триста метра над тях, но нивото на въглероден окис засега не бележеше тенденция към покачване, така че той предположи, че се е справил добре.

Тези хора бяха пристигнали от всички краища на света, за да изучават техники за спасяване от него, и през повечето време той беше доволен от напредъка им. Всички имаха известен опит, най-вече Кара Хокинс, единствената жена. Тя бе един от бригадирите в наскоро и повторно откритата сребърна мина в Невада и се бе появила, яхнала своя „Харли Софтейл Херитейдж Класик“ и облечена с черни кожени дрехи. Беше висока и добре сложена и много бързо разсея догадките за половата си ориентация, като вкара в леглото Хосе Кабрильо, минен инженер от Боливия, който изглеждаше и говореше като Рикардо Монталбан.

— Е? — каза Герхард Вернер, когато тримата се приближиха. Двамата немци бяха стари приятели и работеха в една и съща мина в Германия.

Ханс прокара пръст през гърлото си.

— Kaput.

— Съберете се — извика им Мърсър, докато бършеше с кърпа потта от лицето си. Някой му подаде бутилка вода, студена, извадена от хладилника в ъгъла. Като играчи във футболен отбор всички се скупчиха да го изслушат.

— Половината група допусна една и съща грешка.

— Значи Ханс също е включил лампата — изръмжа Герхард.

— Да — потвърди Мърсър. — Но не това бе най-голямата му грешка. Не, грешката на всички вас бе, че слушате жертвата. Мислете за това като за спасяване на давещ се. Някой от вас има ли изкаран курс за водно спасяване?

Огледа бледите им изцапани лица. Повечето миньори идваха от селски въглищарски райони. Самите те бяха селяни и фермери и вероятно опитът им с водните басейни свършваше до връзване на рибарски кукички. И все пак видя, че се напъват да му покажат, че знаят.

— Добре — продължи той. — Първото, на което те учат, е, че винаги трябва да приближаваш давещия се отзад. Някой да знае защо?

Една ръка щръкна.

— Да, Хосе.

— Ако те види, ще се опита да те завлече със себе си.

— Нещо от този род — съгласи се Мърсър. — Пострадалият не иска да те удави, но човешкият рефлекс, когато се давиш, е да се вкопчиш във всичко, което е наблизо, и да се покатериш върху него, а това включва най-вече спасителите.

— Искате да кажете, че пострадалият миньор е като давещ се плувец? — попита друг ученик.

— Именно. И така, защо? — Този път се вдигнаха няколко ръце. — Джими?

— Щото е паникьосан, а ние сме лежерните. Знаем к’во е най-доброто за него, щото сме обучени.

— Научил си добре урока, Джими — кимна с усмивка Мърсър. — Ще преведа на нормален английски за нашите чуждестранни гости.