Джак Брул: 700 метра под земята

На десет мили от брега, когато самолетът все още се бореше с хватката на гравитацията, Амелия зърна пушек, който се вдигаше над океана под тях. Взе бинокъла и го фокусира. Видя горящ кораб — по-скоро платноходка, от която тъкмо се отдалечаваше друга, по-голяма. Не ѝ трябваше особен полет на въображението, за да осъзнае, че горящата платноходка е на Майк Дилман и че изплашеният до смърт мъж вероятно е мъртъв. Изглежда, някой ужасно искаше да се докопа до образците, които Дилман ѝ бе поверил — и бе заплатил за това не с долари и центове, а с живота си.

Амелия се поколеба. От една страна, искаше да завие обратно и да съобщи за това, което бе видяла, но разследването щеше да отнеме дни, дори седмици, а военните очакваха този сандък. Известно време обсъжда възможностите наум, но после осъзна, че се намира достатъчно далече от горящата платноходка, за да може да предприеме нещо. Чувстваше се малко гузна заради нерешителността си, но после си каза, че вероятно Дилман е искал точно това. Истината бе, че над всичко стоеше желанието ѝ най-сетне да завърши околосветския си полет.

Фред беше в дъното на кабината, откъдето можеше да наблюдава звездите и слънцето през специално прозорче. Така и не разбра какво е станало.

В различни моменти на полета Амелия снижаваше самолета до сто и петдесет метра, за да може Нунън да определи действителната им скорост и да я сравни с тази, която показваше скоростомерът в кабината. Всичко това бе необходимо, за да се определи местоположението им спрямо остров Хауланд, което с всеки час се скъсяваше със сто и петдесет мили.

След полунощ Фред засече посоката по звездите и изчисли позицията им. Начерта лека промяна на курса с огризания си молив и закачи бележката на жицата, която свързваше неговия пост със седалката на пилота. Това бе едно от нещата, които изненадваха хората, когато се приземяваха на различни летища по света — двамата не разменяха нито дума по време на целия полет. Всички комуникации се осъществяваха чрез предаване на бележки по жицата.

Изминаха няколко часа. Слънцето се издигаше. Всичко вървеше според плана — всичко, с изключение на това, че не успяваха да открият крайната цел. На два пъти Амелия се свърза със шхуната „Итаска“, но не успя да получи радионасочващ сигнал на предварително уговорената честота. Поиска да сменят честотата, но корабът не отговори.

Според приблизителната ѝ преценка бяха подминали миниатюрния остров преди половин час. Все още долавяха откъслечни разговори, но не можеха да се свържат с кораба. Тя надраска бележка на Фред: питаше го какво да направят — дали да продължат напред, смятайки, че насрещният вятър ги е задържал и че островът е все още пред тях, или да обърнат обратно и да го потърсят в друга посока. Освен това написа, че имат гориво за около час полет.

Отговорът на Нунън се забави с няколко минути, но скоро жицата заскърца в макарата. Беше написал: „Не съм сбъркал. Хауланд е пред нас“.

Това ѝ бе достатъчно. Продължиха напред, въпреки че откъслечните гласове от кораба на Бреговата охрана постепенно стихнаха и в ефира се възцари мълчание.

Амелия и Фред Нунън отлетяха към страниците на историята и се превърнаха в една от най-незабравимите легенди за смели авиатори. Еърхарт продължи да следва вярно посоката, указана от нейния щурман. От своя страна, Фред Нунън, навремето инструктор по навигация в ПанАм, я насочваше стриктно съгласно данните на уредите.

Това, което той не знаеше обаче, и което не би могъл да знае, бе, че неговите механични хронографи са под влиянието на електромагнитна сила. Без точно време координатите, засичани по слънцето и звездите, бяха поне на един градус встрани от действителните още след първия час на полета и грешката продължи да нараства през цялото пътуване. Радиосигналите, които уловиха от шхуната „Итаска“, бяха стигнали до тях по някаква странна прищявка на атмосферата. В действителност те въобще не се бяха доближили до остров Хауланд. И причината за всичко това се криеше в техния товар — този, който Майк Дилман бе нарекъл „геоложки образци“. Той излъчваше неуловимо електромагнитно поле, превърнало едно сравнително леко и интригуващо въздушно приключение в събитие с почти митични размери.

Мина „Лейстър“, Минесота

Наши дни

За попадналия в капан миньор тъмнината е абсолютна. Тя е целият негов свят. Тя изпълва всяка цепнатина и вдлъбнатина на рухналия тунел. Тя е като лепкав допир върху кожата му, сякаш в него се притиска труп. Чернилката притежава тегло, сякаш го притиска все едно е облякъл плътно прилепнал водолазен костюм. И тежестта ѝ се увеличава всеки път, когато си поема въздух, понеже мракът нахлува в дробовете му, смазва ги, кара го да се чувства като че ли поглъща топла течност, която не може да изкашля. Тя полепва по небцето и гърлото му като задушлива мазнина, упорита и пресищаща. Изпълва ушите му, запушва ги, така че дори когато крещи, звукът е само далечно ехо на детски хленч.