Джак Брул: 700 метра под земята

Чернотата. Тя е целият му свят и ако не дойде своевременно помощ тя със сигурност ще започне да прониква в ума му, след като вече е покорила тялото.

На петдесет метра напред и на цял един свят отвъд Ханс Грубер, мълчаливият германец, комуто бе писнало от шегите, които другите си правеха с лошия му английски, се провираше внимателно между отломките от рухналата скала, покриващи пода на шахтата на триста метра под прерията на Средния запад. Носеше тежко работно облекло, изцапано с прахоляк и мърсотия. На гърба му бе пристегната кислородна бутилка, макар че той и групата му не бяха засекли наличие на отровни газове. Луминесцентната лампа на каската му изпращаше яркосин конус светлина към мрачното царство, през което вървеше.

Това, което затрудняваше придвижването още повече, бяха дългите метър и нещо стоманени подпори, някога поддържали рухналия таван. Имаше стотици, щръкнали сред отломките: запречваха тунела и всяка от тях сякаш се протягаше към дрехите му, оставяше болезнени охлузвания по кожата, като че ли го гонеха пръсти на скелет. Прахолякът от срутването се бе уталожил, но из въздуха все още се рееха прашинки. Самият въздух бе неподвижен — сигурен признак, че вентилацията не действа, поне в тази секция на мината. Още едно неприятно стечение на обстоятелствата.

Зад него останалите работеха усилено с криковете. Хората му бяха монтирали десетина повдигача, за да стабилизират увисналия над главите им таван и да го задържат поне докато приключат със спасителната операция, с ясното съзнание, че над тях има милиони тонове камънак.

Само преди три часа, в един инак съвсем нормален работен вторник, работна група бе пробивала отвори в тавана на тази секция и после бе използвала пневматични повдигачи, за да забива метални подпори дълбоко в надвисналата скала: създаваха нещо като стоманена мрежа, която да осигури хората, работещи под нея. Тази мина се славеше с опасните си скални масиви, но работата продължаваше тук от години и поне досега не бе имало фатален инцидент. Прилагаха се проверени техники и схеми за работа и всички ги изпълняваха стриктно, ала въпреки това Майката Природа невинаги се впечатляваше от подобни неща. С глухо протяжно стенание един близо двайсетметров участък от тавана, дебел поне метър и половина, бе рухнал. За късмет хората, следващи екипа с криковете, все още не бяха дошли да запълнят пробитите дупки, така че никой от тях не бе пострадал при срутването. Но от другата страна имаше миньори и Грубер и хората му трябваше да се доберат до тях.

Грубер беше водач на групата и на него се падаше честта да размахва тежащия десетина килограма стоманен прът и да го забива в тавана, за да провери за клатещи се късове и опасно надвиснали камъни. Сводът над главите им бе напукана скална маса, която можеше да рухне всеки момент. От време на време прътът откъртваше по някой отломък, който се стоварваше с грохот върху неравния под. Неведнъж камъните отскачаха към Грубер и му се налагаше да се отдръпва.

Беше горещо, работата бе мръсна, лицето му бе покрито с пот и полепнал прахоляк. Той спря и се обърна към човека, който го следваше.

Вторият спасител му кимна окуражаващо и вдигна пръст.

— Давай, Ханс.

И Ханс продължи напред. Навлизаха все по-навътре в срутения участък. Някъде там ги очакваха трима души. Шансовете да са премазани и дори убити не бяха никак малки, но винаги съществуваше възможност да са се намирали отвъд каменната лавина и сега да са невредими. Тъкмо в това се състоеше задачата на Грубер — да установи какво се е случило и да им окаже помощ, ако са живи. Надеждата за живот неведнъж бе помагала на хората да овладеят първичния страх от мрака и затвореното пространство и да тръгнат из неизследваните подземни лабиринти. Като войници зад вражеските линии, знаещи, че другарите им ги търсят, миньорите също се нуждаеха от вярата за спасение, за да издържат, докато дойде помощта.

Грубер забоде пръта в поредното съмнително място и предизвика още едно минисрутване. Няколко камъчета чукнаха по каската му и за няколко секунди въздухът се изпълни със задушлив прах. Грубер отвори вентила на бутилката и вдиша няколко пъти дълбоко през маската, преди да го затвори. Този въздух бе за хората, които трябваше да спаси, а не за негово улеснение. Продължи напред, изкатери една каменна купчина, провря се под тавана под надвисналите нащърбени камъни и се заизвива по корем нататък. Проходът отпред изглеждаше напълно запушен.