Джак Брул - 700 метра под земята

Амелия бе завладяна от странното усещане за суеверен страх, не заради себе си, а за безопасността на Дилман. Беше почти сигурна, че той скоро ще умре. Разтърси глава, за да се отърси от това усещане.

— Мислех, че си се прибрала в стаята си — каза Фред Нунън, нейният щурман. Тъкмо излизаше от бара и отиваше да си легне.

Амелия го погледна. Фред имаше репутацията на сериозен пияч, но тя не виждаше никакви признаци да се е натряскал преди последния и най-опасен етап от пътуването им. Очите му не бяха кръвясали, не се олюляваше и не заваляше думите.

— Не можах да заспя — отвърна тя. — Помислих си, че една разходка ще помогне.

Нунън се засмя.

— Притеснения заради утрешния етап?

Тя се усмихна.

— Нямам причини да се притеснявам. Това ще е като да вдигнеш хвърчило. Ти си този, дето трябва да намери остров Хауланд, прашинка насред безкрайния Пасифик.

— Фасулска работа — увери я той и намигна закачливо.

Това наистина щеше да е изпитание за всеки щурман, от който се очакваше да определя точния маршрут. Остров Хауланд, на около две хиляди и петстотин мили от тях, беше коралов атол, захвърлен в едно от най-необитаемите ъгълчета на планетата. Отклонение дори само с десета от градуса би означавало да летят, докато им свърши горивото, и после да загинат сред океанските вълни. Животът им бе буквално в техните ръце — от мига, когато излетят.

Изкачиха се заедно по стълбите и Фред я изпрати до стаята ѝ. Тя се съблече в тъмнината, легна и провери дали мрежата против комари обгръща плътно леглото. Сънят не идваше. Амелия се въртя дълго в мрака и най-сетне заспа. Не сънува, че лети, а че се бори с ужасяващ щорм в разнебитената платноходка на Майк Дилман. Той беше с нея, но мълчеше, докато вълна след вълна прехвърляше борда и се стоварваше върху каютата.

Събуди се стресната, когато в съня поредните бурни вълни окъпаха нея и Дилман, но след като избърса очи от лепкавата солена вода измършавелият мъж бе изчезнал.

Дишаше тежко, опитваше се да овладее туптенето на сърцето си.

Даваше си сметка за усилията, които ѝ предстоеше да положи, и си повтаряше, че трябва да се опита да събере още малко сили, преди да се е съмнало.

Спа още два часа и се събуди по изгрев. Зашляпа боса към банята и се помъчи да си придаде приемлив външен вид преди да се облече и да слезе долу, където Фред закусваше с Джеймс Колопи, местния директор на австралийската агенция за граждански полети.

Поздрави и двамата и поръча чай и пържени яйца на госпожа Стюарт, милата съдържателка на хотела.

— Денят изглежда подходящ да се твори история, госпожице Еърхарт — каза Колопи с мелодичния си австралийски акцент.

— Дано. А ти какво ще кажеш, Фред?

— Синоптичните прогнози са добри. Крайбрежната охрана е разположила шхуната „Итаска“ край бреговете на Хауланд, за да осигурява насочване на радиосигнала, така че днес май наистина ще е ден да се кове история.

След два часа гледаха как хората от Гвинейските авиолинии изтикват напълно заредената „Електра“ от хангара. Обшивката на самолета лъщеше ярко на светлината на слънцето. Резервоарите бяха напълнени с над хиляда галона гориво, много повече, отколкото щяха да са им нужни за осемнайсетчасовия полет дори с насрещния вятър, който очакваха. Пилотът и щурманът отскочиха за последен път до тоалетната непосредствено до канцеларията на компанията и се качиха на самолета. Вратата му бе изолирана за подобряване на аеродинамиката и трябваше да се промушат през люка на покрива, над кабината и зад антената. Фред се спусна пръв и се настани в щурманското кресло. Амелия помаха за последен път на двайсетината изпращачи, скупчили се край затревената площадка, и се отпусна в пилотското кресло.

След минута двата мотора вече бръмчаха равномерно и пропелерите се завъртяха със скорост, която ги превръщаше в размазани петна. Беше десет часът местно време и посред нощ по Гринуич. Тя почака, докато Фред ѝ даде сигнал, че е готов с хронометъра, и подаде повече газ. Отначало претовареният самолет се размърда неохотно, но бързо набра скорост. Макар че площадката бе затревена, се плъзгаха като по мек килим. Самолетът продължи да ускорява и когато стигна мястото, където площадката се пресичаше с пътя, подскочи във въздуха.

Полетяха толкова ниско над водата, че пропелерите оставяха зад тях пенести дири. Бавно и с търпение, надхвърлящо нейните трийсет и девет години, лейди Линди издигна самолета до предварително набелязаната височина от две хиляди и четиристотин метра.