Джак Брул - 700 метра под земята

Ако не можеше да ги спре, Мърсър трябваше да намери начин поне да ги забави.

Багерът ревеше като носорог, защитаващ територията си, и гъстата горичка продължи да изчезва с трясък под металното гребло и тежките гуми, но фордът също бе набрал скорост. Шофьорът знаеше какво прави, защото когато навлезе в последния завой не забави, а само завъртя чевръсто задницата с леко поднасяне, преди отново да натисне газта и да се понесе към спасителния изход.

Летяха право към мястото, където Мърсър възнамеряваше да излезе от налудничавото си спускане през гората. Ако се забавеше съвсем малко, щяха да го подминат и всичко щеше да приключи. Едва ли щеше да ги открие повече.

Фордът хвърчеше с бясна скорост и Мърсър знаеше, че всичко ще се реши след миг. В последните няколко секунди преди да излети на пътя шубраците отстъпиха място на висока до коленете трева и багерът внезапно набра скорост. Четири автомата откриха едновременно стрелба по него. Един от стрелците бе пропълзял в багажното на пикапа и стреляше легнал. Други изстрели отекваха от пътническите прозорци и от двамата мъже на задните седалки.

Докато разстоянието между двете машини се скъсяваше, върху багера се изсипа истински оловен дъжд. Мърсър не можеше да се прикрие с голямата метална кофа, тъй като изстрелите идваха отстрани.

Предното стъкло се пръсна с трясък и го посипаха безброй дребни късчета. Куршуми рикошираха от металните стени и пищяха покрай него.

Мърсър нямаше избор.

Опря крака на седалката и се промуши през прозореца. Претърколи се на платформата, от която преди малко бе хвърлил шофьора, и използва инерцията, за да скочи от багера.

Падна в тревата, присви глава към гърдите си и се претърколи няколко пъти. Багерът профуча покрай него и гумите разровиха земята на сантиметри от краката му. Куршумите продължаваха да отскачат от металните плочи.

А след това багерът излезе на пътя на няколко метра пред пикапа. Ако Мърсър бе останал на кормилото, нещата щяха да се развият иначе. Сблъсъкът с равната повърхност не бе еднакво изравнен между двете предни гуми. Лявата удари първа, което принуди багера да свие рязко в тази посока. Кофата се завъртя като пощуряла и в този момент шофьорът на пикапа скочи върху спирачките и накара колата да поднесе, преди да я пришпори в обратна посока, като матадор, който се дръпва внезапно пред атакуващ бик. Кофата на багера закачи задната част на форда достатъчно силно, за да го повдигне на две гуми. Шофьорът изви кормилото в обратна посока и ако допреди миг пикапът бе готов да се преобърне, сега тупна върху шестте си колела и се понесе с нарастващ рев към опразнения път.

Мърсър лежеше в мократа трева, а през това време багерът се наклони бавно и се килна в канавката. Моторът продължаваше да подава мощност на четирите колела, но кофата се бе заровила дълбоко в земята. Колелата се въртяха и хвърляха кал, ала машината не помръдваше, беше заклещена.

Мърсър чу как фордът изхвърча на асфалтовото шосе и започна да ускорява, отдалечавайки се от мината. Бяха се измъкнали, след като бяха убили седем души.

Нямаше представа какво са отмъкнали в раницата — вероятно нещо, свързано с експериментите. Можеше само да гадае кое е толкова скъпоценно, че да коства живота на седем невинни жертви.

Остана да лежи по гръб под дъжда. Осъзнаваше, че е пропуснал възможността да въздаде правосъдие за убития си наставник. Всичко го болеше.

След пет-шест минути от далечината долетя воят на приближаващи се сирени. Но дотогава той вече бе решил какво ще направи. И то нямаше нищо общо с правосъдието. Въпросът вече бе личен. Въпрос на отмъщение.

Един щатски полицай вземаше показанията на Мърсър, докато фелдшерката обработваше раните на рамото и лявото му коляно. Беше тупнал с достатъчна сила върху твърдата земя, за да си скъса панталона и да изгуби няколко квадратни сантиметра кожа. Левият глезен също го наболяваше, но не беше нещо, с което да не могат да се справят няколко таблетки ибупрофен и две-три чашки водка. Още десетина ченгета се бяха спуснали в мината, докато екипът от съдебната медицина бе изнесъл убития оператор. Други съдебни специалисти правеха снимки на петната кръв и разхвърчалите се наоколо гилзи.

— Хайде стига — въздъхна щатският детектив, докато го гледаше с нескрито недоверие. — Нима очакваш да повярвам, че си висял под асансьора, докато се е издигал цели петстотин метра?

Казваше се Пол Джерард и беше към петдесетте, с посивяла късо подстригана коса и зачервен нос като на закоравял пияница. Костюмът му бе купен от магазин за намалени дрехи. Кожата около мястото, където бе носил брачна халка, бе леко порозовяла. Разведен преди по-малко от година. Следваше утвърденото клише, реши Мърсър.