Дъглас Престън - Реликвата

Д’Агоста протегна ръка, за да почука на прозорчето на временния команден пункт, където се намираше Пендергаст, но в последния момент спря и се втренчи през стъклото.

В кабинета се разхождаше някакъв висок тип в раздърпан костюм, с потно и загоряло от слънцето лице. Крачеше бавно като в собствена стая, вземаше с една ръка документи от бюрото и ги оставяше на друго място, а с другата подрънкваше монети в джоба си.

— Ей, приятел — възкликна Д’Агоста, отвори вратата и пристъпи в кабинета, — това тук е владение на ФБР. Ако чакаш господин Пендергаст, какво ще кажеш да го направиш отвън?

Мъжът се извърна. Очите му бяха малки, тесни и го гледаха с раздразнение.

— От сега нататък… о, лейтенант — отвърна той, вторачен в закачената на колана на Д’Агоста значка, сякаш се опитваше да разчете номера му, — ще се наложи да се отнасяте с нужното уважение към новопристигналия екип на ФБР. За който сега отговарям аз. Специален агент Кофи.

— Е, специален агент Кофи, доколкото съм осведомен и докато не ми бъде разпоредено нещо друго, разследването води господин Пендергаст, а вие бърникате из бюрото му.

Кофи се усмихна едва-едва, бръкна в джоба на якето си и измъкна някакъв плик.

Д’Агоста прегледа написаното върху листа. Беше от Вашингтон — назначаваха екип от службата на ФБР в Ню Йорк под ръководството на специален агент Кофи като водещ разследването. Имаше и две прикрепени съобщения. Едното от кабинета на губернатора, който официално настояваше за прехвърляне на правомощията и поемане на цялата отговорност по разследването на случая. Второто беше напечатано върху бланка на Сената на Съединените щати — той го сгъна, без да го прочете, и подаде плика на агента.

— Значи се вмъкнахте през задната врата най-накрая.

— Кога ще се появи Пендергаст, лейтенант? — попита Кофи, напъхвайки плика в джоба си.

— Откъде мога да знам? — отвърна Д’Агоста. — Така и така тършувате из бюрото му, може би ще надникнете и в дневника му с назначени срещи.

Преди Кофи да успее да отговори, гласът на Пендергаст долетя от преддверието.

— О, агент Кофи! За мен е истинско удоволствие да ви видя.

Кофи отново бръкна за плика.

— Излишно е — прекъсна го Пендергаст. — Знам защо сте тук. — Той седна зад бюрото. — Лейтенант Д’Агоста, моля ви да се настаните удобно.

Д’Агоста забеляза, че в стаята има само още един стол и се настани ухилен в него. Действията на Пендергаст неизменно му доставяха удоволствие.

— Очевидно някакъв невменяем се разхожда необезпокояван из музея, господин Кофи — продължи Пендергаст. — Поради което двамата с лейтенант Д’Агоста стигнахме до заключението, че откриването утре вечер не бива да се състои. Този убиец действа нощем. Вече доста закъснява с поредното нападение. Не можем да поемем отговорност за нови убийства с оправданието, че музеят трябва да остане отворен поради — така да се каже — финансови съображения.

— Да — отвърна Кофи, — ти вече не носиш отговорност. Разпоредено ми е откриването да се състои според уточнената програма. Увеличаваме полицейското присъствие с допълнителни сили. Сградата ще бъде охранявана по-добре и от тоалетните на Пентагона. А ще ти кажа и още нещо, Пендергаст: щом тържеството приключи и важните клечки се изнижат, ще пипнем този кучи син. Сигурно си бесен, но знаеш ли какво? Не ми пука. Пропиля цели четири дни и единственото, което хвана, е собствения си кур. Повече няма да си губим времето.

Пендергаст се усмихна.

— Очаквах нещо подобно. Щом това е решението ви, така да бъде. Но трябва да ви уведомя все пак, че ще изпратя официален меморандум до директора, в който ще изложа собственото си мнение по случая.

— Прави каквото щеш — отвърна Кофи, — но в свободното си време. Междувременно моите хора ще се заемат с работата си. До настъпването на полицейския час очаквам да ми докладваш.

— Докладът със заключенията ми е готов — отговори кротко Пендергаст. — А сега има ли нещо друго, господин Кофи?

— Да — каза Кофи. — Очаквам пълно съдействие от твоя страна, Пендергаст.

Той излезе и остави вратата отворена.

Д’Агоста го проследи, докато се отдалечаваше по коридора.

— Изглежда много по-ядосан, отколкото преди да дойдеш — каза той и се обърна към Пендергаст. — Не смяташ ей така да се дадеш на мижитурките, нали?

Пендергаст се усмихна.

— Винсент, боя се, че това беше неизбежно. Дори съм изненадан, че не се случи по-рано. Не за първи път тази седмица настъпих Райт по мазола. Защо да се противя? По този начин поне никой не може да ни обвини в отказ на съдействие.