Дъглас Престън - Реликвата

— Спокойно — каза Д’Агоста, докато разопаковаше една пура. — Кой го видя?

Един млад мъж пристъпи напред. Беше облечен в бяла лабораторна манта и имаше полегати рамена. На колана му висяха очила с цвят на кока-кола, калкулатор и пейджър.

„От къде ги изравят тези типове?“ — помисли си Д’Агоста.

Беше безупречен.

— Всъщност не видях нищо — отговори типът, — но чух силно тропане в електрозалата. Звучеше като блъскане, сякаш някой се опитва да мине през вратата…

Д’Агоста се обърна към двамата полицаи.

— Да проверим.

Завъртя бравата на вратата и някой подаде ключ с обяснението:

— Заключихме. Не искахме нещо да изскочи отвътре… Д’Агоста махна с ръка. Започваше да става смешно. На всички им се привиждаха призраци. Как смятаха да организират голям банкет за откриването следващата вечер? Трябваше да затворят това кошмарно местенце още след първите убийства.

Залата беше просторна, овална и безупречно чиста. В средата върху голям пиедестал се издигаше окъпан в ярка неонова светлина бял цилиндър, висок около метър и половина. Д’Агоста предположи, че това е централният компютър на музея. Бучеше приглушено, заобиколен от устройства, работни станции, маси и шкафове с книги. На отсрещните стени имаше две врати.

— Огледайте наоколо, момчета — каза той и напъха незапалената пура в устата си. — Искам да поговоря с онова приятелче, за да свърша писмената работа.

И излезе отвън.

— Име? — попита Д’Агоста.

— Роджър Тръмкеп. Аз съм сменният надзорник.

— Добре — каза уморено Д’Агоста, докато си записваше. — Докладвате за шумове при процесора с база данни.

— Не, сър, процесорът е на горния етаж. Това е компютърната зала. Наблюдаваме хардуера и поддържаме системите.

— Значи компютърната зала. — Той си отбеляза още нещо. — Кога за първи път чухте шумовете?

— Няколко минути след десет. Тъкмо приключвахме с журнала.

— Четяхте си журнал, когато чухте шумовете?

— Не, сър. Записите на дневниците 8 8 Игра на думи: „Journal“ — вестник и дневник. — Б.пр. . Довършвахме ежедневното съхраняване на информацията.

— Разбирам. Приключвахте чак в десет?

— Това не може да се прави в натоварените часове, сър. Имаме специално разрешение да идваме на работа в шест сутринта.

— Късметлии. И къде чухте тези шумове?

— Идваха от електрозалата.

— И тя е…

— Вратата вляво от МП–3. Това е компютърът, сър.

— Видях две врати вътре — каза Д’Агоста. — Какво има зад другата?

— О, това е тъмната стаичка. Достъпът в нея е с магнитни карти. Никой не може да влезе.

Д’Агоста го погледна учудено.

— В нея се намират дискове и други такива неща. Наричаме я „тъмната стаичка“, защото всичко е автоматично — никой не влиза, освен техниците по поддръжката. — Той кимна гордо. — Ние сме абсолютно автоматизирани. В сравнение с нас полицейските управления са все още в каменната ера. Те все още използват оператори, които правят записите ръчно или нещо подобно.

Д’Агоста отново влезе вътре.

— Чули са шумовете зад онази врата в дъното вляво. Да огледаме. — Той се обърна и каза на Тръмкеп: — Да останат отвън.

Вратата на електрозалата се отвори и замириса на горещи кабели и озон. Д’Агоста опипа стената, намери копчето и включи осветлението.

Най-напред огледа помещението, както пишеше по учебниците. Трансформатори. Скари на вентилационни проводи. Кабели. Няколко климатика. Много горещ въздух. Но нищо друго.

— Огледайте зад онова устройство — каза Д’Агоста.

Полицаите огледаха подробно всяко ъгълче. Един от тях се обърна и вдигна рамене.

— Добре — каза Д’Агоста и тръгна към компютърната зала.

— Изглежда чисто. Господин Тръмкеп?

— Да? — подаде глава надзорникът.

— Кажете на хората си да влязат. Изглежда нормално, но ще оставим човек през следващите трийсет и шест часа. — Той се обърна към един от полицаите, които излизаха от електрозалата. — Уотърс, оставаш тук до края на смяната си. Проформа, разбираш ли? Ще ти изпратя смяната.

„Още няколко такива случая и оставам без полицаи“ — мина му през ума.

— Разбрано — отвърна Уотърс.

— Това е добра идея — каза Тръмкеп. — Тази зала е ядрото на музея, разбирате ли. Или по-скоро мозъка. Ние контролираме телефоните, растенията, мрежата, принтирането, електронната поща, системата за сигурност…

— Чудесно — каза Д’Агоста.

Запита се дали тъкмо тази не е службата, която разполага с точни чертежи на подземието.

Служителите започнаха да влизат един по един и да заемат местата си пред компютрите. Д’Агоста попи чело. „Горещо е като в сауна.“ Обърна се да излезе.