Дъглас Престън - Реликвата

В отговор на поканата Смитбек влезе в препарационната зала. До този момент не беше пристъпвал в това прочуто помещение.

— Толкова се радва, че можеш видя моя работилница — каза Фон Остер. — Сега тук не много хора заради тез ужасни убийства. Наистина много се радва!

Работилницата приличаше по-скоро на странна готварница. Покрай една от стените бяха подредени дълбоки цистерни от неръждаема стомана. От тавана близо до цистерните висяха огромни макари, вериги и куки за по-едрите туловища. В средата на пода имаше канализационна скара, в която се беше заклещила дребна строшена кост. В един отдалечен ъгъл на работилницата се мъдреше носилка на колела от неръждаема стомана с едро животно върху нея. Ако не беше завързаната за крака му голяма табела с надпис с ръкописни букви, Смитбек изобщо нямаше да се досети, че вече почти напълно разложената пихтия някога е била „Морска крава от Саргасово море“. Около нея лежаха шила, щипци и малки ножове.

— Благодаря, че ми отдели време — каза Смитбек.

— Няма за какво! — гръмогласно възкликна Фон Остер. — Бих искал да е отворено за туристи, но ти знаеш, че тази зона затворена за тях, което жалко. Трябваше да видиш носорог. Gott 4 4 Господ, Бог (нем.). — Б.пр. , била голяма работа!

Прекосявайки с бързи крачки помещението, той показа на Смитбек цистерната с трупа на зебрата. Независимо от абсорбатора, който изсмукваше изпаренията, миризмата беше много силна. Фон Остер повдигна капака и се дръпна горделиво встрани.

— Какво каже за това!

Смитбек погледна пихтиестата кафеникава течност, с която беше пълна цистерната. Под мътната повърхност лежеше подпухналото туловище на зебрата, чиято плът и меки тъкани бяха започнали да се втечняват.

— Малко е подута — измърмори тихо Смитбек.

— Какво искаш да кажеш е това подута? Прекрасна е! Отдолу е нагревателят. Поддържа постоянна температура на водата деветдесет и пет градуса. Виж, първо изкормваме труп и го пускаме в цистерната. След това накисва и след това издърпваме тапа и всичко изтича в шахта. Остават само тази голяма купчина мазни кокали. Тогава отново напълваме цистерната, добавяме малко стипца и сваряваме тези кокали. Не бива да вариш дълго, защото омекват. — Фон Остер спря да си поеме свеж въздух. — Нали знаеш, също както свари пиле много дълго. Пфу! Лошо! Но тези кокали още мазни, затова измива mit 5 5 С, със (нем.). — Б.пр. бензин. Това прави чисто бели.

— Господин Фон Остер… — започна Смитбек. Ако не сменеше веднага темата, никога нямаше да се отърве. А и надали би могъл да понесе миризмата още дълго време. — Питах се дали бихте могъл да ми разкажете нещо за шаманската група, над която работехте. Пиша книга за „Суеверие“. Помните ли разговора ни?

— Ja, ja! 6 6 Да, да (нем.). — Б.пр. — Разбира се!

Той се втурна към едно бюро и измъкна някакви рисунки. Смитбек включи портативния си касетофон.

— Първо рисува фон на двойно извита повърхност, за да няма ъгли, разбира? Искаш илюзия за дълбочина.

Фон Остер започна да описва процеса, почти викайки от въодушевление.

„Това ще свърши работа — помисли си Смитбек. — Този симпатяга е мечтата на писателя.“

Фон Остер продължи да говори дълго време, промушвайки въздуха, размахвайки неочаквано ръце, поемайки дълбоко въздух между изричаните със силен акцент изречения. Когато приключи, тържествуващо погледна Смитбек.

— Сега искаш види бръмбари? — попита той.

Смитбек не можеше да откаже. Бръмбарите бяха прочути. Процедурата беше изобретение на самия Фон Остер и сега се прилагаше във всички значителни музеи за естествена история в страната: бръмбарите оглозгваха малки трупове, като оставяха изчистени, съвършено запазени скелети.

„Хранилището“, в което се помещаваха бръмбарите, беше горещо и влажно и малко по-голямо от шкаф. Бръмбарите се казваха дерместиди, бяха от Африка и живееха в бели порцеланови вани с мазни стени, покрити със стъклени плочи. Те бавно пълзяха върху редици от умрели животни с одрана кожа.

— Какви са тези неща? — попита Смитбек, вторачен в покритите с бръмбари трупове във ваните.

— Прилепи! — отвърна Фон Остер. — Прилепи за доктор Хайсманс. Ще трябва десетина дни, за да изчисти тези прилепи.

Той произнесе „дез брилеби“.

Миризмите и бръмбарите му дойдоха в повече. Смитбек се изправи и протегна ръка към стария учен.

— Трябва да вървя. Благодаря за интервюто. Тези бръмбари наистина са интересни.

— Винаги добре дошъл! — възкликна Фон Остер. — Я почака. Интервю, казва. За кого пише тази книга?