Дъглас Престън - Реликвата

После обходи с поглед присъстващите един по един.

— Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре — обяви накрая той. И след пауза добави: — Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?

— Никога не правя заключения — с усмивка отвърна агентът.

— Вече направихте — настоя Фрок. — Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.

В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.

И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.

Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.

— Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!

Той не можеше да скрие възбудата си.

— Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие — отвърна моментално тя.

И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.

— Глупости! — изсумтя Фрок. — Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.

Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.

— Но, професоре, как е възможно подобно създание…

Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.

Той я стисна необичайно силно.

— Мило мое момиче — изрече Фрок, — има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. — Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. — Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?

Той стисна още по-силно ръката й.

На Смитбек му се струваше, че старият товарен асансьор в двайсет и осми участък на музея винаги вони на мърша. Опита се да диша през устата.

Асансьорът беше огромен като манхатънско ателие. Операторът го беше обзавел с маса и стол и го беше украсил с фотографии, изрязани от издаваното от музея списание: търкащи шиите си жирафи, съвокупляващи се насекоми, надупен песоглавец и туземки с провиснали гърди.

— Допада ли ви малката ми художествена галерия? — попита операторът с непристойна усмивка.

Беше около шейсетгодишен и носеше оранжева перука.

— Приятно е да срещнеш човек, който проявява интерес към естествената история — саркастично отвърна Смитбек.

Щом излезе от асансьора, в носа го удари още по-силна воня на гнила плът.

— Как я понасяш? — едва поемайки си въздух, запита той оператора.

— Какво да понасям? — отвърна мъжът, докато спускаше вертикалната решетка.

— Добре дошъл! — долетя жизнерадостно подвикване откъм коридора.

Надвиквайки шума на климатичната инсталация, застаряващият мъж стисна ръката на Смитбек.

— Днес има готвено само от зебра. Пропуснал носорога. Влизай все пак, влизай!

Смитбек знаеше, че силният му акцент е австрийски.

Джост фон Остер завеждаше препарационния отдел по остеология, в чиято лаборатория от животинските туловища оставаха само кости. Беше над осемдесет, но заради розовичкия му, жизнерадостен и закръглен външен вид много хора го смятаха за доста по-млад.

Фон Остер беше в музея от края на двайсетте години. Работата му се състоеше в препарация и демонстриране на скелети на изложби. Върховното му постижение от онова време беше серия конски скелети ходом, в тръс и в галоп. Говореше се, че тези скелети предизвикали истинска революция в начина на показването на животни. През четиридесетте години Фон Остер се беше заел с пресъздаването на естествената среда и външния облик на различни видове, постигайки абсолютно правдоподобие и в най-незначителния детайл — чак до провисналата от устата лига.

Но „ерата на естествената среда“ беше отминала и заточиха Фон Остер в Залата на бръмбарите. Отхвърляйки с презрение всички предложения за пенсиониране, той с въодушевление беше поел ръководството на лабораторията по остеология, в която всевъзможни животни — предимно от зоологическите паркове — бяха превръщани в чистички белезникави кости за всевъзможни изследвания или изложби. Така или иначе, уменията му като майстор ваятел си оставаха ненадминати и затова го бяха поканили да разработи специална шаманска серия за изложбата „Суеверие“. Смитбек искаше да посвети цяла глава от книгата си тъкмо на тези негови усилия.