Дъглас Престън - Реликвата

Заслушан в кроткото бълбукане на аквариумите сред стихналия сумрак, Кавакита можеше да си представи разигралата се в джунглата драма. Котога, които за първи път виждали бял човек. Крокър, сътрудникът на Уитлеси, очевидно бил открит пръв. По всяка вероятност съществото вече било старо или изтощено. Може би Крокър го е убил с пистолет, докато съществото го е изкормвало. А може би не. Но когато котога открили Уитлеси… Кавакита беше сигурен, че знае какво се е случило.

Питаше се какво ли е чувствал Уитлеси: завързан, вероятно ритуално, накаран да погълне насила реовируса от странното растение, което сам той събирал допреди няколко дни. Може би са му сварили отвара от листата на растението или просто са го заставили да погълне изсушените влакна. Сигурно са се опитали да направят с бледоликия мъж онова, което не успели да постигнат с този от своето племе: да създадат чудовище, което да контролират. Чудовище, което да прогони строителите на пътища, златотърсачите и миньорите, които щели да нахлуят върху платото от юг и да ги унищожат. Чудовище, което да тормози околните племена, без да заплашва собствените си господари и да гарантира спокойствие и сигурност на котога завинаги.

Но все пак цивилизацията в края на краищата нахлула с целия съпътстващ я ужас. Кавакита си представяше деня, в който това се е случило: притаилото се в джунглата същество-Уитлеси се взирало в сипещия се от небето огън, който изпепелявал платото, племето котога, скъпоценните растения. Само то се спасило. И само то знаело къде все още може да намери животворните влакна след унищожаването на джунглата. Знаело, защото тъкмо то ги било изпратило.

А може би Уитлеси вече бил заминал, когато изпепелили платото. Може би котога отново се оказали неспособни да контролират съществото, което сами създали. Може Уитлеси — в своето отчаяно и ужасяващо състояние — да е имал свой собствен план, който не включвал превръщането му в ангел пазител на котога. Може би просто е искал да се прибере у дома. Така че напуснал племето, което по-късно прогресът ликвидирал.

Но Кавакита беше до голяма степен безразличен към антроположките подробности. Интересуваше го присъщата на растението мощ и нейното обуздаване.

Трябваше да установи контрол над източника, за да може да контролира съществото.

„Именно затова — помисли си Кавакита — аз ще успея там, където котога са се провалили.“ Той контролираше източника. Само той знаеше как да отглежда тази капризна и деликатна блатна лилия от дълбините на амазонската джунгла. Само той знаеше точното рН на водата, подходящата температура, необходимата светлина, правилната хранителна комбинация. Само той знаеше как да присади реовируса в растението.

Те бяха зависими от него. А благодарение на генетичните видоизменения, които беше осъществил чрез заешкия серум, беше успял да пречисти изначалната мощ на вируса, потискайки някои от по-неприятните странични ефекти.

Поне беше почти сигурен, че е успял да го направи.

Това бяха революционни открития. Всеки знаеше, че вирусите включват собствената си ДНК в клетките на своята жертва. В повечето случаи тази ДНК само инструктираше клетките на жертвата да произвеждат повече вируси. Така е с всички познати на хората вируси: от вируса на настинката до вируса на СПИН.

Този вирус беше различен. Той вмъкваше цяла армия от гени в своята жертва: гени от влечуго. Гени от древно влечуго. Гени на шейсет и пет милиона години. Срещани днес в низшия гущер гекон и още няколко вида. Очевидно с времето беше заимствал също така гени от примат — без съмнение човешки гени. Вирус, който краде гени от организма, който го храни, и ги вмъква в жертвите си.

Тези гени, вместо да произвеждат повече вируси, преобразуваха самата жертва. Превръщаха я стъпка по стъпка в чудовище. Вирусите инструктираха телесните механизми да променят костната система, ендокринната система, крайниците и кожата, косата и вътрешните органи. Променяха поведението, теглото, скоростта на придвижване и ловкостта на жертвата. Снабдяваха я със свръхестествени сетива за обоняние и слух, но потискаха зрението и речта. Предоставяха й огромна сила, масивност и бързина, като съхраняваха съвършения мозък сравнително непокътнат. С една дума, наркотикът — вирусът — превръщаше човешката жертва в ужасяваща машина за убиване. Не, думата „жертва“ не беше съвсем подходяща за заразените с вируса. По-подходяща беше „симбионт.“ Защото всъщност беше привилегия да получиш вируса. Подарък. Дар от Грег Кавакита.