Дъглас Престън: Реликвата

След като успя да възстанови онова, което бяха направили Фрок и Марго в програмата му, всичко си дойде на мястото. Трябваше само да намери едно от влакната. Това се оказа трудна задача. Зоната за сигурност беше почистена изключително старателно, а сандъците бяха опразнени и изпепелени заедно с опаковъчния материал. Лабораторията, в която Марго беше осъществила предварителните дейности, беше безупречно чиста и бяха унищожили пресата. Но никой не се беше досетил да почисти ръчната й чанта, известна на всички от Отдела по антропология с феноменалната си неподреденост. Няколко дни след трагедията самата Марго я беше захвърлила в пещта за кремация като предпазна мярка. Но едва след като Кавакита беше открил необходимото му влакно.

Наред с останалите проблеми, най-голямото предизвикателство беше да отгледа растението от едно-единствено влакно. Наложи се да впрегне всичките си способности и познания по ботаника и генетика. Взе си отпуск от музея и насочи усилията си в една-единствена посока. И преди пет седмици най-после успя. Не можеше да забрави обзелия го възторг, когато в застланата с агар-агар петриева паничка се появи миниатюрно зелено филизче. А сега вече се радваше на сигурна реколта в големи количества, която растеше в аквариумите, в които беше засаден реовирусът. Странният реовирус, датиращ отпреди шейсет и пет милиона години.

Оказа се причудлива привлекателна разновидност на лист от лилия, цъфтеше почти непрекъснато и имаше тъмноморави цветове с израстъци с жилки и яркожълти тичинки. Вирусът се натрупваше в твърдото влакнесто стъбло. Събираше по килограм седмично, като очакваше реколтата да се увеличи многократно.

„Котога са знаели всичко за това растение“ — помисли си Кавакита. Благословията се превърнала в проклятие. Опитали се да контролират мощта му, но не успели. Легендата беше красноречива: дяволът не спазил думата си и неговото дете Мбун обезумяло и се обърнало срещу господарите си, които по никакъв начин не могли да го усмирят.

Но Кавакита щеше да успее. Тестовете със заешкия серум го доказваха.

Последното парченце от мозайката застана на мястото си, когато си спомни какво беше казал Д’Агоста на сбирката по повод изпращането на агента от ФБР: че са открили някакъв медальон с двойна стрела на Джон Уитлеси в леговището на звяра. Доказателство, че чудовището е убило Уитлеси. Доказателство? Каква смешка!

„По-скоро доказателство, че чудовището е бил самият Уитлеси.“

Кавакита помнеше отлично деня, когато всичко му се изясни. Това беше апотеоз, прозрение. И обясняваше всичко. Съществото, музейният звяр, Онзи, който пристъпва на четирите, беше самият Уитлеси. И доказването беше по силите му — чрез екстраполиращата програма. Кавакита постави човешка ДНК от едната страна и ДНК от реовируса от другата и поиска междинната форма.

Компютърът я посочи: Онзи, който пристъпва на четирите.

Реовирусът в растението беше изумителен. По всяка вероятност съществуваше непроменен от мезозойската ера. В достатъчни количества притежаваше способността да предизвиква изключителни промени. Беше общоизвестно, че в най-мрачните и отдалечени региони на джунглата съществуват неоткрити растения с неподозирано значение за науката. Но Кавакита вече беше открил своето чудо. След като е погълнал влакната и се е заразил с реовируса, Уитлеси се бе превърнал в Мбун.

Мбун — думата, с която котога наричаха изумителното ужасяващо растение и „съществата, в които се превръщаха тези, които го изяждаха“. Сега Кавакита можеше да си представи ясно отделни моменти от тайната религия на котога. Растенията бяха проклятието, едновременно ненавиждано и насъщно. Съществата държаха враговете на котога на безопасно разстояние, но в същото време бяха постоянна заплаха за своите господари. По всяка вероятност котога са имали само едно такова същество в даден момент — повече биха били твърде голяма заплаха. Култът се е съсредоточил върху самото растение, обработката и събирането му. Кулминационният момент на ритуала несъмнено бил възпроизвеждането на ново същество — насилственото изяждане на растението от нежелаещата да стори това човешка жертва. Първоначално били необходими големи количества от растението, за да се натрупат достатъчно реовируси, които да предизвикат телесните промени. След приключването на трансформацията растението трябвало да бъде консумирано в малки количества в съчетание с други протеини, разбира се. Но поддържането на дозата е било от огромно значение. Инак се стигало до непоносими болки и дори до обезумяване поради опита на тялото да възвърне предишното си състояние. Разбира се, смъртта би сложила точка на всичко това. И отчаяното същество се опитвало — ако въобще имало възможност за това — да намери заместител на растението, а най-задоволителният от всички бил човешкият хипоталамус.