Дъглас Престън - Реликвата

— Тя ме влудява. Отстранява всичко, в което има и най-незначителна полемика. Иска през цялото време да разговарям единствено с тази мижитурка, дето организира изложбата. Знае, че той ще ми каже само онова, което му нареди неговият шеф Кътбърт. — Смитбек се приведе съзаклятнически към нея. — Не си срещала подобен доносник в живота си. — Той вдигна очи и изпъшка. — О, Господи, ето го!

До масата изникна млад възпълничък мъж с очила в рогови рамки, закрепил таблата си върху изтъркана кожена чанта за книжа.

— Мога ли да седна при вас? — попита скромно той. — Боя се, че това е единственото свободно място в цялото заведение.

— Разбира се — отвърна Смитбек. — Сядай. Тъкмо говорехме за теб. Марго, запознай се с Джордж Мориарти. Това е човекът, който организира изложбата „Суеверие“. — И той размаха листовете срещу Мориарти. — Виж какво е направила с ръкописа ми Рикман. Единственото, което не е задраскала, са твоите цитати.

Мориарти прегледа набързо страниците и погледна Смитбек с почти детинска сериозност.

— Не съм изненадан — каза той. — Кому е нужно да изкарваш наяве кирливите ризи на музея?

— Хайде стига, Джордж! Тъкмо това прави една история интересна!

Мориарти се извърна към Марго и попита:

— Вие сте тази, която се занимава с етнофармакология, нали?

— Точно така? — отвърна тя поласкана. — Откъде знаете?

— Интересувам се от постиженията в тази област. — Той се усмихна и я погледна за миг. — В изложбата има няколко витрини, посветени на фармакологията и медицината. Всъщност исках да поговорим за една от тях.

— Разбира се. За какво по-точно?

Марго огледа Мориарти по-подробно. Напълно отговаряше на средностатистическия музеен служител: среден ръст, леко закръглен, нормално кестенява коса. Смачканото му яке от груб вълнен плат се различаваше от общоприетите за музейните служители казионни дрехи в меланж. Единствените необичайни неща бяха масивният ръчен часовник с форма на слънчев часовник и очите му — необикновено светлокафяви и излъчващи интелигентност иззад роговите рамки.

Смитбек се приведе напред и се втренчи раздразнително в двамата.

— Е, бих искал да остана и да проследя развоя на тази очарователна сцена, но в сряда ми предстои интервю с някого в залата за буболечки и трябва да довърша последната си глава. Джордж, не подписвай никакви договори за филми за тази твоя изложба, без преди това да го обсъдиш с мен.

Той се надигна със сумтене и тръгна към вратата, лъкатушейки между масите.

Джонатан Хам огледа втренчено подземния коридор през дебелите стъкла на очилата си, които силно се нуждаеха от почистване. Около нахлузените върху ръцете му черни ръкавици бяха омотани ремъци, а в краката му послушно клечаха две ловджийски кучета. До него стояха помощникът му и лейтенант Д’Агоста, който държеше изпоцапани и изпомачкани хелиографни чертежи, а двамата полицаи се бяха подпрели на стената зад него. Върху раменете им висяха казионни полицейски ремингтъни дванайсети калибър.

Д’Агоста запрелиства чертежите с шумолене.

— Не надушват ли накъде да тръгнат? — попита с раздразнение той.

Хам въздъхна дълбоко.

— Кучета. Все пак са кучета. И не попадат на следа. От самото начало не са попадали на добра следа. Или по-скоро попадат на прекалено много следи.

Д’Агоста изсумтя, измъкна една овлажнена пура от джоба на сакото си и я насочи към устата си, но засече погледа на Хам.

— О, да — смути се той.

И напъха пурата обратно в джоба си.

Хам подуши въздуха. Беше влажен, което беше добре. Но това беше единственото добро нещо в цялата тази разходка. Най-напред обичайната полицейска тъпота: „Що за кучета са това? Искахме хрътки.“ Това са хрътки, бе обяснил той, пъстра синя хрътка и черно-кафява хрътка. При подходящи условия тези кучета можеха да открият заблуден турист след фъртуна, оставила еднометрови преспи. Но това, помисли си Хам, далеч не са най-подходящите условия.

Мястото на престъплението беше съсипано, както обикновено. Химикали, спрейове, тебешир, тълпи от народ, които влизат и излизат. Освен това основата на стълбището беше буквално подгизнала от кръв. Дори сега — около осемнайсет часа след убийството — във въздуха се усещаше задушливата миризма на кръв, която възбуждаше кучетата.

Най-напред се опитаха да открият следа на самото място на престъплението. Не успяха и Хам предложи да потърсят следа в по-широк периметър около местопрестъплението, надявайки се да я доловят при оттеглянето от него.