Дъглас Престън - Маршрут 666

Отначало му се стори, че чува тътен на приближаващ влак, но после изведнъж си даде сметка, че това е стон — далечен и пълен с отчаяние, странно изкривен от ехото в тунела.

— Какво, по дя… — започна Колб и скочи на крака. Пуберът с палтото отвори очи, а келнерката застана нащрек.

Във вагона настана мъртва тишина. Пътниците напрегнато се ослушваха, но стонът не се повтори.

— Чу ли това, Бил? — напрегнато прошепна Колб.

Тръмбъл не отговори. Обир, може би убийство, с тревога си помисли той. Или — още по-лошо — влакът е спрян от банда, която методично претърсва вагоните. Големият кошмар на всеки пътник в метрото.

— Никога нищо не съобщават! — оплака се Колб и втренчи неспокоен поглед в репродуктора на тавана. — Може би някой трябва да провери какво става…

— Ами, направи го — промърмори Тръмбъл. — Лично аз нямам нищо против.

— Беше човек! — не мирясваше Колб. — Мога да се закълна, че пищеше човек!

Тръмбъл механично извърна глава към прозореца. По съседния коловоз се движеше още една неясна сянка. Вървеше със странно поклащане, сякаш накуцваше.

— Някой идва — отбеляза той.

— Тъкмо ще го питаме какво става.

Тръмбъл стана и се надвеси през прозореца.

— Ей, ти!

Ясно видя, че фигурата застива на място.

— Какво става, човече? Да не пострада някой?

Сянката се размърда и пое към предния вагон. Покатери се на стъпалото между буферите и изчезна.

— Мразя ги тия копелдаци от градския транспорт! — изръмжа Колб. — Прибират по четиридесет бона на година, без изобщо да си мръднат задниците!

Тръмбъл отиде да надникне през остъклената врата на предния вагон. Единственият пътник се беше задълбочил в книга с меки корици. Всичко беше спокойно.

— Какво виждаш? — изцвили зад гърба му Колб.

— Нищо — промърмори младежът и се върна на мястото си. — Сигурно са били бачкаторите, които ремонтират нещо в тунела.

— Няма ли най-после да тръгнем ? — неочаквано се обади келнерката. Гласът й беше нервен, натежал от напрежение. Пуберът с дебелото палто се изтегна на седалката с ръце в джобовете. Тоя като нищо държи някой пищов, тревожно си помисли Тръмбъл.

Светлината в предния вагон примигна и угасна.

— О, мамка му! — възкликна Колб.

В следващия миг откъм тъмния вагон се разнесе силен трясък, композицията се разклати. Нещо започна да съска, сякаш изпускаха въздуха от огромен балон.

— Какво беше това? — облещи се келнерката.

— Аз се измитам! — обяви Колб. — Хайде, Тръмбъл, тръгвай с мен! Връщаме се на спирката на Петдесет и девета, която едва ли е на повече от две преки.

— Не мърдам оттук! — отсече Тръмбъл.

Колб се вкопчи в ръчката, сълзите му рукнаха.

— Дърпай, за Бога!

Сгъстеният въздух изпъшка, вратата се отвори. В ноздрите им нахлу задушаваща миризма на влажна пръст. Колб изблъска колегата си и скочи на релсите. Тръмбъл стегна мускули и понечи да го последва, после изведнъж замръзна на място. От мрака на тунела изскочиха някакви силуети и бързо се насочиха към влака. Тръмбъл зяпна, целият се вцепени от ужас. В начина, по който се придвижваха безплътните сенки, имаше нещо вледеняващо странно, нещо чуждо и неприсъщо на хората. След секунда те се струпаха около Колб. Нечия ръка го сграби за косата и изви главата му, друга прикова ръцете му към тялото. Колегата му се загърчи в безмълвна агония. От мрака изплува трета сянка, замахна с плавно движение и от гърлото на Колб плисна плътна струя кръв.

Тръмбъл рязко се дръпна навътре и се просна на пода. В следващия миг се изправи на колене и замаяно се огледа. Очите му се спряха на вагона, от който току-що бяха избягали. В полумрака различи тялото на келнерката, проснато насред пътеката. Около главата й се суетяха две неясни фигури.

Сърцето му се сви от отчаяние. С помътено от ужас съзнание, той дръпна ръчката на аварийния изход, скочи на чакъла и хукна към слабото сияние на далечната станция, заобикаляйки все така безплътните сенки, струпали се около Колб. Обилно полятата с бира вечеря изведнъж се надигна от стомаха му и се изля върху предната част на костюма и краката му. Зад него се разнесе тропотът на преследвачите, който го накара да хлъцне от ужас и да удвои усилията си.

Внезапно на релсите отпред изникнаха още две фигури, очертани ясно на фона на сиянието. Бяха с качулки и дълги плащове. Той се закова на място, а фигурите се понесоха към него с ужасяваща бързина. Стъпките отзад приближаваха. Краката му омекнаха, сковани от някаква странна летаргия. Разумът го напусна. След секунди ще го хванат и ще последва участта на Колб…