Дъглас Престън - Маршрут 666

Тръмбъл се отпусна на близката седалка и недоволно се огледа. Климатичната инсталация не работеше. През отворените прозорци нахлуваше застоял топъл въздух, придружен от оглушителното тракане на колелата. Жегата беше непоносима и той механично разхлаби вратовръзката си. Умората започваше да си казва думата. Слаба, но постоянна болка пулсираше в слепоочията му. Кос поглед към часовника го осведоми, че само след шест часа трябва да е отново на работното си място. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Грохотът на влака изключваше всякакви разговори.

Част от компанията слезе на Четиринадесета, за да хване връзката с гара „Пен“. Стиснаха ръката му, потупаха го по рамото и изчезнаха. На „Гранд Сентрал“ слязоха още неколцина. Във вагона останаха само Тръмбъл и Джим Колб — дилър на ценни книжа от долния етаж, с когото не се обичаха особено. Бил затвори очи и изпусна поредната тежка въздишка. Влакът задълба надолу по експресната линия.

Смътно усети, че спират на Петдесет и девета улица, вратите се отвориха и затвориха. Още една спирка, сънено си рече той, когато композицията с грохот пое в мрака. До Осемдесет и шеста оставаха около тридесет преки.

Внезапно влакът се люшна, спирачките диво писнаха. Тръмбъл се събуди и ядосано се огледа.

— Пак нещо се потроши! — рече на висок глас Колб. — Мамка й на тая шибана линия №4! — Огледа се, но изявлението му не предизвика никаква реакция у двамата му полузаспали спътници. Вероятно по тази причина реши да смушка Тръмбъл, който му отговори със замаяна усмивка, макар да го намираше досаден. Тоя Колб е шибан карък и нищо повече!

Очите му бавно обиколиха вътрешността на вагона и спряха на симпатична жена, вероятно келнерка в нощно заведение, и чернокож задрямал пубер, който, въпреки 40-градусовата жега, беше намъкнал дебело палто и вълнена шапка на главата. Сигурно се прибира след някой среднощен обир, помисли Тръмбъл и неволно опипа малкото сгъваемо ножче в джоба си. Нямаше намерение да се разделя с портфейла си, въпреки че вътре не беше останало почти нищо.

Нещо над главата му пропука и дрезгав глас обяви:

— Внимание, пътници, малък проблем със сигнализацията. Скоро ще бъде решен.

— Тия ги разправяй на баба ми! — мрачно изръмжа Колб.

— А?

— Вечно и едно и също! Все семафорите са им криви! Бързо, ама на куково лято!

Тръмбъл скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Главоболието му се засилваше, а жегата го обгърна като тежко одеяло.

— Вземат по долар и половина за тая сауна, мамка им! — не мирясваше Колб. — Другия път май трябва да си наемем лимузина!

Тръмбъл разсеяно кимна и погледна часовника си. Един без четвърт.

— После се чудят защо хората пътуват гратис! — добави все така заядливо спътникът му.

Тоя няма ли да млъкне, въздъхна младежът, после долови някакъв шум и погледна към прозореца. Неясна сянка прекосяваше съседния коловоз. Пак правят нощни ремонти, защото трафикът не е толкова натоварен, разсеяно си помисли той. Сянката приближаваше. Но ако има повреда във влака, един Господ знае докога…

Фигурата приближи и Тръмбъл изведнъж изправи гръб, забравил мрачните си предположения. В тунела тичаше жена, цялата в бяло, а от гърба й стърчеше нещо, което мрачно проблясваше на светлината от вагоните.

— Хей, видя ли това? — обърна се той към Колб.

— Какво?

— Някаква жена тичаше покрай влака.

— Май си пийнал повечко бира, момчето ми — ухили се Колб.

Тръмбъл скочи на крака и проточи врат през отворения прозорец. Нищо. Тунелът беше тъмен и пуст. Дръпна се навътре и бавно се огледа. Беше ясно, че никой от останалите пътници не е забелязал каквото и да било.

Какво става тук, по дяволите? Обир? Отново надникна през прозореца, но тунелът беше все така пуст.

— „Бързото“ май ще се проточи — изръмжа Колб и почука по стъклото на скъпия си ролекс.

Главата на Тръмбъл забуча. Дали пък наистина не беше прекалил с пиячката? Ако е така, значи трябва да си даде почивка, защото това му се случваше за трети път в рамките на една седмица. Вероятно е видял работник от поддръжката, който носи нещо на гръб. Може и да е била жена, напоследък там назначават всякакви. Погледна през двойната врата към съседния вагон. Единственият пасажер там гледаше право пред себе си с отегчено лице. Ако е станал някакъв инцидент, сигурно ще им съобщят по радиоуредбата.

Седна на мястото си и затвори очи, опитвайки се да прогони досадното главоболие. По принцип използваше метрото редовно, защото с него се пътува бързо, а потракването на колелата му помагаше да се разтовари. Но в случаи като този — закопчан без никакви обяснения в лепкавата жега — неволно започваше да си мисли колко дълбоко под земята се е озовал, колко километра от тъмния тунел го делят от следващата спирка…