Дъглас Престън - Маршрут 666

— Ще го запомня — кимна той, после отряза няколко парчета месо от бутчето и ги подаде на Дагоста.

Решителният момент. Лейтенантът по-скоро усети, отколкото видя как исполинът зад гърба му застива от напрежение. Затвори очи и захапа месото с престорено удоволствие. Глътна го почти наведнъж, преди да усети вкуса му. После храбро се усмихна, полагайки отчаяни усилия да потисне протестите на стомаха си.

— Браво! — похвали го Мефисто. — Истински чревоугодник!

Напрежението във въздуха чувствително намаля. Дагоста се отпусна на кашона, притиснал корема си с фалшиво задоволство. Тишината във вагона отстъпи място на смях и полугласни разговори.

— Ще ми простите подозрителността — рече Мефисто. — Едно време под земята се живееше лесно, хората си имаха доверие. Ако сте тези, за които се представяте, би трябвало да го знаете. Но днешното време е друго, по-тежко.

Наля вино в чашите и вдигна своята за наздравица. Отряза още няколко късчета от плъха за Пендъргаст, а останалото унищожи сам.

— Да ви представя помощниците си — рече между хапките той и махна към исполина зад тях — Малкия Хари. От малък започнал да се друса и му се наложило да свива по нещо, за да поддържа порока. Веднъж, втори път и хоп — в пандиза. Там научил куп неща. Но когато излязъл, не успял да си намери работа. За негов късмет се спуснал долу и така попадна при нас. Това му попречи да се върне към лошите си навици.

Ръката му се премести към флегмата край огъня.

— Този е Бой Елис. Преподавал английски в едно подготвително училище в Кънектикът. Нещата загрубели: уволнили го, развел се и се пропил. Навъртал се около приюти и безплатни кухни. Там научил за нас. Колкото до Скаута, той се върнал от Виетнам и бързичко научил, че защитаваната от него страна не иска и да го знае.

Мефисто обърса уста с вестника и тръсна глава:

— Казах ви повече, отколкото е редно. Миналото е мълчание, както би трябвало да е и при вас. Значи сте тук във връзка с убийствата, а?

Пендъргаст кимна.

— Трима от нашите липсват вече цяла седмица, а останалите са подплашени. Чухме, че събираш хора за борба срещу онези безмозъчни убийци, Бръчкавите.

— Бързо се разчува. Преди два дни получих вести от Философа. Знаеш ли го?

Пендъргаст се поколеба за стотна от секундата и решително отговори:

— Не.

Мефисто присви очи.

— Странно — каза той. — Той ми е съюзник и управлява обитателите на подземията около „Гранд Сентрал“.

— Може да се запознаем някой ден — отвърна Пендъргаст.

— Засега ми е достатъчно да занеса на хората си успокояващи новини. Какво можеш да ми кажеш за убийствата и убийците?

— Започнаха преди около година — поде Мефисто, изведнъж засъскал отново. — Пръв бе Джо Атсити. Намерихме тялото му край Крепостта с липсваща глава. Последва го Черната Ани. После Старшията. И така нататък. Някои намирахме, но повечето — не. След това научихме от Просяците, че става дума за нещо много сериозно.

— Какви просяци? — намръщи се Пендъргаст.

Мефисто му хвърли нов подозрителен поглед, после се подсмихна:

— Не си чувал за Просяците? Трябва да си поразмърдаш задника, кмете Уайти, да се опознаеш със съседите. Просяците живеят под нас и никога не излизат. Не използват светлина. Като саламандрите. Чат ли си? Казаха, че имало признаци на живот и под тях. — Гласът премина в шепот. — Твърдят, че дори Дяволският етаж вече е населен.

Дагоста погледна въпросително Пендъргаст, но агентът на ФБР само кимна с разбиране.

— Най-долното ниво на града — промълви сякаш на себе си.

— И най-гадното — допълни Мефисто.

— Ходил ли си там? — попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.

Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.

— Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?

— Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.

— Той се усмихна накриво. — Но не бих ги нарекъл точно хора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.

— Слухове — отвърна много тихо Мефисто. — Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.

— И тя е?

Мефисто не отговори.

Пендъргаст изправи гръб.

— И какво ще правим?

— Какво ли? — Усмивката на Мефисто се стопи. — Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!

— И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?

Мефисто помисли малко.

— Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.