Дъглас Престън - Маршрут 666

Но онзи сякаш не забеляза победоносния му поглед, потънал в дълбок размисъл. После рязко вдигна глава.

— Робърт Уилсън — каза той, като посочи табелката на ревера му. — Сега разбирам защо името ви ми е познато.

— Познато ли ви е? — заекна от изненада библиотекарят.

— Със сигурност. Не сте ли оня Уилсън, който изнесе прекрасен доклад върху идолните камъни на племето навахо по време на конференцията в Уиндоу Рок миналата година?

— Ами, аз съм — потвърди Уилсън.

— Така си и мислех. Не можах да присъствам, но се запознах подробно с протоколите. Написал съм нещо като частно проучване върху идолната култура на югозападните племена. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, то не може да се сравнява с вашия труд.

Уилсън се прокашля.

— За подобно проучване човек може да загуби цели три десетилетия и пак никой да не го познава — скромно рече той.

— За мен е чест да се запозная с вас — усмихна се посетителят. — Казвам се Пендъргаст.

Уилсън пое протегната ръка и с неудоволствие усети хлабавото й стискане. Той самият обичаше да се ръкува здраво.

— Удоволствие е за мен да се уверя, че продължавате проучванията си — продължи мъжът, наречен Пендъргаст. — Невежеството по проблемите на този район е нечувано.

— Така е — съгласи се с готовност Уилсън. Изпълни го особено чувство на гордост. До днес никой не бе проявил и най-малък интерес към труда му, да не говорим за възможността да беседва компетентно с него. Наистина този Пендъргаст не беше добре осведомен в областта на фетишите, но…

— С удоволствие бих продължил интересния разговор — каза Пендъргаст, — но се боя, че вече отнех прекалено много от вашето време.

— Нищо подобно — възрази Уилсън. — Та какво искахте да видите? Проучването от 56-а?

Пендъргаст кимна.

— И още едно нещо, ако позволите. Чух, че е провеждано и друго проучване през 1920 година във връзка с идеята да се изгради свръхскоростна транзитна линия. Има ли нещо такова?

Уилсън посърна.

— Но това са цели шестдесет карти. — Гласът му заглъхна.

— Разбирам — кимна Пендъргаст. — Правилникът не позволява. — Видът му бе съкрушен.

Уилсън се усмихна неочаквано.

— Няма да регистрирам заявката, ако желаете — заяви той, зарадван от собственото си безразсъдство. — И не се притеснявайте за работното време. Така и така ще остана до късно заради собствената си работа. Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така?

След десет минути той се появи откъм архива с претоварена количка.

Смитбек влезе в просторното фоайе на прочутия хотел „Четири сезона“, доволен да остави зад гърба си жегата, вонята и шума на Парк авеню. Приближи с отмерена стъпка квадратния бар. Много пъти бе сядал край него, отправил изпълнен със завист поглед покрай картината от Пикасо към недостижимия рай отвъд. Но този път подмина бара и уверено се насочи към метрдотела. Едно прошепнато име бе достатъчно: сега самият Смитбек крачеше по коридора на мечтите към изискания ресторант.

Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.

— Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек — каза тя. — Моля, седнете.

Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.

— Ще желаете ли чаша „Амарон“? — попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.

— С удоволствие — отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.

Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.

— Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?

— Наистина ми мина подобна мисъл — потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.