Дъглас Престън - Маршрут 666

Мъжът изпитателно го огледа, възцари се мрачно мълчание.

— Я се разкарай, лайнар — процеди най-сетне той и небрежно се отпусна върху касата.

Пендъргаст се стрелна напред с такава бързина, че Дагоста подскочи. В следващия миг мъжът лежеше по корем с лице в пепелта, а кракът на Пендъргаст натискаше врата му.

— Мамка му! — изрева мъжът.

— Никой не може да се ебава с Уайти! — изсъска Пендъргаст и усили натиска.

— Не съм искал да те обидя! — извини се онзи.

Кракът леко се повдигна.

— Мефисто се навърта около Маршрут 666 — бързо рече мъжът.

— Къде е това?

— Стига, човече, боли ме! Тръгваш към коловоз 100 и търсиш стария генератор. Спускаш се по стълбата към мостчето.

Пендъргаст махна крака си и човекът се изправи, като разтриваше врат.

— Мефисто не обича външни хора.

— Ние с него трябва да си поговорим за една работа.

— Така ли? И каква работа?

— За Бръчкавите.

Дори в сумрака Дагоста долови как групата настръхва.

— И какво по-точно? — обади се друг висок глас.

— Това ще споделя само с Мефисто. — Пендъргаст кимна на партньора си и двамата закрачиха към дъното на тунела, загърбвайки огъня. Фенерчето светна едва когато пламъците му се превърнаха в мъждива точица.

— Тук човек не може да позволи прояви на неуважение към себе си — спокойно отбеляза Пендъргаст. — Дори пред сополанковци като тия. Ако усетят слабост, тутакси умираш.

— Доста бързичко се справи — каза Дагоста.

— Не е трудно да събориш пияница. При първото си спускане установих, че алкохолът е предпочитаната отрова на това ниво. Освен за един кльощав тип, който седеше най-далече от огъня. Бих се обзаложил, че е от подкожните. Забеляза ли как се чешеше несъзнателно през цялото време. Страничен ефект на фентанила — няма грешка.

Тунелът се разклоняваше и след консултация с малка карта на жп линиите, агентът избра по-тесния ляв пасаж.

— Този отива към коловоз 100 — обясни той.

Дагоста се препъваше подире му. След преход, който изглеждаше безкраен, Пендъргаст най-после спря пред огромна ръждясала машина с няколко огромни колела за ремъчни предавки — всяко по три-четири метра в диаметър. Разнищеният ремък бе струпан на купчина до нея. От другата страна се виждаше желязна стълба към метален мост над някакъв древен тунел. Провряха се под окичена със сталактити тръба с надпис „Високо напрежение“ и се спуснаха по стълбата върху решетестата платформа. В самия й край зееше отвор, през който се слизаше по нова стълба в просторен незавършен тунел. Независимо от наличието на няколко загаснали огнища мястото бе пусто.

— Ще трябва да се спуснем долу — каза Пендъргаст, насочил лъча на фенерчето към пространството в дъното на тунела. Скалата отдолу бе изгладена от допира с безброй ходила и длани. Оттам се надигаше отровна миризма.

Дагоста тръгна пръв, като отчаяно се притискаше към твърдия и хлъзгав базалт. Трябваха му пет страховити минути, за да стигне дъното. Струваше му се, че е заключен в самата сърцевина на земята.

— Много искам да видя как някой дрогиран се катери по това нещо — подхвърли, когато Пендъргаст тупна на земята до него. Мускулите на ръцете му потръпваха от напрежението.

— Над това равнище никой не си подава носа — отвърна агентът. — Освен бегачите.

— Какви бегачи?

— Доколкото схващам, те единствени сред поданиците на Мефисто имат право да общуват с външния свят. Само те получават и осребряват чекове за социални помощи, тършуват за храна, продават вторични суровини за набавяне на дребни, доставят лекарства и мляко, купуват наркотици.

Пендъргаст освети с фенерчето наоколо. Видя се скален проход с ръбести стени. В другия му край метър и половина висока ръждива ламарина закриваше входа на изоставен тунел. Изписано с груби букви предупреждение гласеше: „Само за вътрешни, за всички останали — строго забранено“.

Пендъргаст издърпа тенекията и тя откри прохода със свирепо скърцане.

— Входният звънец — поясни той.

Щом влязоха в прохода, пред очите им се мерна парцалива фигура с главня в едната ръка.

— Кои сте вие? — изпречи се на пътя им изпосталял дългуч.

— Ти ли си Съгледвача? — попита агентът.

— Вън! — заповяда дългучът и започна да ги блъска към ламаринената врата. След миг се намериха отново в скалистия проход. — Казвам се Флинт. Какво искате?

— Идвам при Мефисто — заяви Пендъргаст.

— За какво?

— Аз командвам „Гробницата на Грант“ — малка група под Колумбийския университет. Искам да обсъдя с него убийствата.