Дъглас Престън - Маршрут 666

В мрака нещо помръдна и главатарят на скитниците се изправи със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка под тънките мустачки.

— Наслаждавах се на трогателната среща между стари приятели — рече той, а в обичайното му съскане се появи нова, копринена нотка. — Мисля, че щастливата компания авантюристи вече е в пълен състав. Здрасти, драскач! Тоя път май си слязъл доста по-дълбоко от предишния. Изглежда започва да ти харесва, а?

— Не съвсем — мрачно отвърна Смитбек.

— Приятно е да имаме в компанията свой Босуел 9 9 Джеймс Босуел (1740–1795), шотландски писател, прочут със сагата си за живота на Самюел Джексън. — Б.пр. — не мирясваше скитникът. Очите му изпускаха златисто-алени пламъчета в светлината на прибора. — Ще съчиниш ли някоя епична поема за това събитие? Ще я наречем „Мефистиада“, изцяло в героичен стил. Разбира се, ако останеш жив, за да я напишеш. Все се питам кой от нас ще оцелее и кой ще остави кости в тунелите под Манхатън…

— Да тръгваме — нетърпеливо подкани Пендъргаст.

— Ясно. Приятелчето Уамиги мисли, че много бърборим. А може би го е шубе, че именно неговите кокали ще станат плячка на плъховете!

— Трябва да заложим няколко експлозива точно под Гърловината — спокойно поясни Пендъргаст. — Но ако продължаваме да слушаме глупостите ти, няма да имаме време да се измъкнем навън преди изпразването на резервоара. Тогава редом до моите кости със сигурност ще се белеят и твоите!

— Спокойно, не вдигай пара! — отвърна Мефисто, обърна се и пое надолу по стръмния под на тунела.

— Не! — изведнъж се запъна Смитбек.

— Хайде, подай ми ръка — пристъпи към него Дагоста.

Почти вертикалният проход ги изведе в тунел с висок таван. Изминаха няколко крачки по него, после спряха да изчакат Пендъргаст, който заложи няколко заряда в началото му. На стотина метра по-надолу стигнаха до тясно желязно мостче, увиснало на сантиметри от водата.

— Е, добре — въздъхна с видимо облекчение Мефисто и стъпи на ламарината. — Може би кметът на великата гробница най-сетне ще получи възможност да подсуши крилцата си!

— А може би царят на дрипльовците най-сетне ще си затвори плювалника! — изръмжа Дагоста.

— Царят на дрипльовците, това ми харесва! — прозвуча доволното съскане на Мефисто. — Май ще е най-добре да ви оставя да се правите на спелеолози, а аз да ида на лов за тунелни зайчета!

Дагоста замръзна, но успя да се овладее. Мефисто прекоси мостчето и изчезна в мрака отвъд. До слуха на Марго долетя грохота на падаща вода и не след дълго тунелът ги изведе пред тесен водопад, край който мътно проблясваше ръждясала метална стълба.

Спуснаха се един по един и предпазливо поеха по неравното каменисто дъно, плъзгайки се под отворите на огромни тръби с диаметър от около метър и половина. Стената около тях скоро бе надупчена — придоби вид на преживяла атака на цяла колония побъркали се термити. На дупките бяха човешко дело и вътре в тях бяха заложени експлозиви.

— Nous sommes arrives — обяви на френски Мефисто, но в перченето му за пръв път се долови и някакво напрежение. — Дяволският етаж се намира точно под нас.

Пендъргаст им направи знак да останат на място, набързо се консултира с картата си и безшумно потъна в стария тунел. Секундите се превърнаха в минути и Марго си даде сметка, че е готова да подскочи при шума от падането на всяка капка от влажния таван, при всяко неволно раздвижване наоколо. За пореден път мисълта й се насочи към мотивите за собствените й действия. Все по-трудно й ставаше да прогонва мисълта, че се намира на стотици метри под земята, в мрачна и отдавна забравена пустош от временни проходи, железопътни тунели и други още по-гадни места, може би следена от ужасен враг, който всеки миг може да…

Нещо помръдна в мрака и я накара да подскочи.

— Скъпа доктор Грийн — прозвуча коприненото мъркане на Мефисто, — ужасно съжалявам за решението ви да се включите в този малък излет. Но след като вече сте тук, може би ще ми направите една услуга. Искам правилно да ме разберете: с огромно удоволствие ще позволя на приятелите ви да се излагат на всякакви рискове. Но ако все пак се случи нещо неприятно, бих ви помолил да пренесете нещичко от мен… — Малък плик легна в дланта на Марго и тя с любопитство го вдигна към прибора за нощно виждане.

— Не, недейте! — хвана ръката й Мефисто и ловко я мушна в джоба й, заедно с плика. — По-късно ще имате достатъчно време за това, ако изобщо се наложи…

— Но защо аз? — попита Марго.