Дъглас Престън - Маршрут 666

Хората по природа са склонни към обединение в комуни, главно поради необходимостта от самоотбрана, закрила и социални контакти. Не правят изключение и бездомниците — включително онези, които обитават най-дълбоките подземия. Доброволно избрали живота в пълен мрак, те въпреки това изграждат свои общества и отделни комуни. Разбира се, когато говорим за подземното население, терминът „общество“ определено подвежда, защото той е свързан с представата за ред и подчинение на закона, докато подземните обитатели живеят в условията на хаос и пълна анархия. Съюзите, групите и общностите, които се появяват там, изчезват или преливат в други структури с неуловимата бързина на живачната капка в свободно пространство. На това място човешкият живот е кратък и обикновено ужасяващо тежък. Тук, в отсъствието на светлината, възпитанието, любезността и останалите придобивки на цивилизацията се разпадат като пепел, подхваната от вятъра.

Хейуърд погледна навътре в изоставения тунел на метрото, където светлината на фенерчетата играеше по влажните стени като някаква забравена сигнализация. Рамото я болеше от тежестта на големия щит от прозрачен плексиглас. Отдясно усещаше увереното и вдъхващо спокойствие присъствие на полицай Карлин, който явно си знаеше работата и със сигурност му беше известно, че тук, дълбоко под земята, от самонадеяност полза няма. Къртиците искат да бъдат оставени на мира. Те ставаха нервни при вида на дори един полицай, и направо побесняваха, когато в тунелите се появяваше цял взвод, получил задачата да ги прочисти.

В челото на колоната, където се намираше и Милър, кънтяха смехове и груби закачки. Пети отряд вече беше успял да прогони две групи бездомници от горното ниво, които, едва зърнали стълпотворението от тридесетина униформи, ужасено бяха хукнали към изходите. Тази лесна победа донесе радостната възбуда, която накара Хейуърд да поклати глава. Защото сблъсъкът с истинските къртици от по-ниските нива — закоравели и непреклонни, все още предстоеше. Но в обстановката имаше нещо странно. В тунелите на метрото под Калъмбъс Съркъл би трябвало да има значително по-голям брой къртици. Свидетелство за тях бяха няколко току-що изоставени и все още димящи огнища. Най-вероятно се бяха изпокрили, което не беше чудно при врявата, която вдигаха онези отпред.

Отрядът продължаваше да напредва. От време на време спираше и Милър изпращаше малки групи за оглед на страничните ниши и напречните галерии. Участниците в тях бързо се връщаха, отегчено преметнали щитовете през рамо и подритвайки боклуците в краката си. Вонята на амоняк ставаше все по-силна, но никой не се оплакваше. Излетното настроение продължаваше да владее хората, въпреки че повечето от тях никога не се бяха спускали толкова дълбоко. Нещата ще се променят, като почнат да дишат трудно, помисли си Хейуърд.

Тунелът изведнъж свърши. Наредени в индийска нишка, полицаите се насочиха към тясната желязна стълба, която водеше към по-долното ниво. Никой нямаше представа къде точно се намира прословутият Мефисто, нито пък докъде се простират границите на царството му, наречено „Маршрут 666“ — крайната цел на похода. Но и никой не се притесняваше. „О, ще изпълзи от дупката си — самоуверено беше обявил Милър. — Ако ние не успеем, газът със сигурност ще го открие.“

Следвайки шумните и възбудени като хлапаци ченгета, Хейуърд изпита неприятното усещане, че се потапя в гореща мръсна вода. Стълбата свършваше в някакъв недовършен тунел. Покрай грубо издяланите в скалата стени се виеха стари тръби, от които капеше влага. Смеховете и закачките в челото на колоната постепенно стихнаха, заменени от шепот и притеснено мърморене.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди спътника си Хейуърд, и наведе лъча на фенерчето. Подът на тунела беше осеян с дупки, пробити Бог знае кога от машината за къртене на скална маса.

— Няма да е приятно, ако стъпя в някоя — кимна Карлин. С нахлупената до очите каска, главата му изглеждаше още по-голяма. Ритна едно камъче в дупката пред себе си и зачака. Някъде отдолу долетя приглушено потропване. — Поне трийсет метра — определи той. — Ако се съди по звука, отдолу трябва да има голяма пещера.

— Виж това — прошепна Хейуърд и насочи фенерчето си към прогнилите дървени тръби.

— Трябва да са поне стогодишни — рече колегата й. — Според мен…

Тя го докосна по рамото и сложи пръст на устните си. Някъде от мрака долетя тихо, но отчетливо почукване.