Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Чу се изскърцване и неочакван шум от строшена чаша. Райнбек скочи на крака, столът зад гърба му се наклони силно, преди да разбере, че ставаше дума за поредните строшени клони и изгърмял от вятъра прозорец. Тъкмо онова, от което това място се нуждаеше — от проветряване. След като студеният фронт бе отминал, въздухът бе станал наистина необичайно студен. Дъждът вече нахлуваше през едно строшено стъкло, локвичките се разпростираха по пода. Райнбек изправи стола си и седна отново. Момчетата от управлението никога нямаше да пропуснат да го будалкат с тази му задача — и то вовеки веков.

Пропановият фенер замига и той го погледна намръщен. Ясно: някой тъпанар не си бе дал труда да му сложи нов резервоар и това нещо сега щеше да угасне. Поклати глава, изправи се и отиде до камината. Бе готова за запалване; на каменната лавица над нея намери голяма кутия кухненски кибрит.

Постоя така минута, потънал в мисли. Майната му, реши той. След като го бяха написали в това отвратително място, би могъл да направи живота си поне по-удобен.

Надникна в камината и се увери, че клапата е отворена. След това взе кутията, извади клечка, запали я и я поднесе към огнището. Пламъците обхванаха вестника и той мигновено се почувства по-добре: топлината му действаше някак окуражаващо. След като огънят пое, той започна да хвърля хубави жълти светлини към гостната, да се отразява в поставените в рамки гоблени, в стъклените и порцеланови дреболии. Райнбек отиде и изгаси пропановия фенер. Така можеше да се запази остатъкът от газ.

В този момент изпита известна жалост към старата дама, че се бе наложило да я заключи в избата. Но имаше предупреждение за силно торнадо, а и тя бе неадекватна, най-меко казано. Той се облегна на люлеещия се стол. Не бе лесно за една стара жена в имота й посред нощ да нахлуе група непознати с оръжия и кучета, при това по време на свирепа буря. Това би било шок за всекиго, особено за отшелница като старата госпожица Краус.

Пак се облегна назад, наслаждавайки се на топлината от трепкащия огън. Спомни си неделните следобеди, когато с жена си посещаваше от време на време майка си. През зимата тя запарваше чай и го сервираше до самата камина, почти същата, като тази. А с чая винаги имаше някакви курабии — тя държеше старата семейна рецепта за джинджифилови „сухарчета“, която все обещаваше да даде на жена му и така и не й я даде.

Мина му през ума, че старицата бе в избата вече почти три часа, без да хапне нищо. Сега, след като се бе успокоила, можеше да й занесе нещо. Можеше да свари малко чай. Нямаше ток, но би могъл да кипне вода на огъня. Всъщност, той дори си помисли, че би трябвало да го стори по-рано.

Надигна се от стола, включи фенерчето и влезе в кухнята. Тя бе забележително добре заредена. Имаше кутии със странни на вид сухи храни, подредени до стената: билки и подправки, за които никога не бе и чувал, екзотични оцети, мариновани в буркани зеленчуци. Върху лавиците имаше сребристи метални кутии с японски, или може би китайски надписи, не беше много сигурен. Най-накрая намери чайника, поставен до печката между автомат за приготвяне на макарони и някакво устройство с прекалено голям стоманен комин с дръжка. Започна да рови в чекмеджетата, откри няколко добри и старомодни пакетчета с чай. Закачи чайника на кука над огъня, след което се върна в кухнята. Хладилникът също бе натъпкан догоре и само за минути успя да подреди малък поднос със сметана, захар, чаени сладки, сладко, мармалад и хляб. Подредбата бе довършена с дантелено мильо върху ленена покривчица. Чаят скоро бе запарен и той постави чайника върху подноса и пое надолу по стълбите.

Спря пред вратата и, балансирайки с подноса в едната ръка, почука леко. Чу някакво размърдване вътре.

— Госпожице Краус?

Никакъв отговор.

— Донесох ви чай и малко сладки. Ще ви дойдат добре.

Чу ново изшумоляване, а след това — и гласа й:

— Една секунда, моля. Трябва да поправя косата си.

Той изчака, доволен от това колко спокоен прозвуча гласът й. Беше удивително — това благоприличие на старото поколение. Мина минута, след което старата дама се обади с превзет тон:

— Вече съм готова да ви приема.

Усмихнат, той извади големия железен ключ от джоба си, мушна го в ключалката и отвори вратата.

Шериф Хейзън усещаше как потта се стича от дланите му върху вдлъбнатия затвор на пушката. През последните десет минути чу всевъзможни звуци: изстрели, писъци, викове — всичко това беше белег за сериозен сблъсък. Звуците идваха от една посока и Хейзън сега крачеше натам възможно най-бързо. Другите можеха и да се разбягат като зайци, но той бе решен лично да залови убиеца.