Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Минаха през лабиринт от проходи, чиито ниски тавани бяха обсипани с блестящи кристали. Уийкс одраска главата си на острите им игли, изруга и се приведе още повече — не беше свикнал на това като, водач на кучета. Лъчът на Пендъргаст сновеше насам-натам, разкриваше гнезда на пещерни перли, скупчени в тебеширени израстъци. Звуците най-сетне затихнаха, чуваше се само лекият плясък от собствените им стъпки във водата.

Пендъргаст изведнъж спря, лъчът на фенерчето му се закова върху нещо. Уийкс погледна. Отпървом не разбра какво точно бе онова: подредени върху лавица от плосък камък неща, струпани около някакъв по-голям предмет в центъра. Изглеждаше като някакво светилище. Уийкс приближи още, след това очите му се разшириха от шока и отстъпи бързо назад. Беше старо плюшено мече с плесенясала козина. Беше поставено така, сякаш се молеше — със сбрани пред себе си ръце, а единственото мънистено око се блещеше от пълзящата плесен.

— Какво, по дяволите…? — започна Уийкс.

Лъчът се отмести към онова, на което мечето се молеше. На жълтеникавата светлина то изглеждаше като купчинка сребриста плесен. Уийкс видя как Пендъргаст се навежда и със златната си писалка отстранява плесента, за да разкрие под нея малък скелет.

— Rana amaritis — промърмори Пендъргаст.

— Какво?

— Рядък вид сляпа пещерна жаба. Ще забележите, че костите са счупени преди смъртта. Тази жаба е била размазана от нечий юмрук.

Уийкс преглътна.

— Вижте — реши да опита той за последен път, — лудост е да продължаваме да навлизаме навътре в пещерата. Трябва да се измъкнем, да повикаме помощ.

Пендъргаст обаче бе насочил вниманието си отново към предметите около мечето. Внимателно разкри още малки скелети и отчасти разложени телца на насекоми. След това се върна към мечето, избърса плесента и го огледа внимателно.

Самият Уийкс се озърна уплашено.

— Хайде, хайде.

Млъкна, щом агентът от ФБР изви глава към него. Светлите му очи гледаха някъде надалеч, фокусирани върху някаква вътрешна мисъл.

— Какво има? — прошепна Уийкс. — Какво означава това?

Пендъргаст върна мечето на мястото му и рече само:

— Хайде да вървим.

Сега вече агентът крачеше по-бързо, спираше само от време на време да погледне картата. Ромонът стана по-силен и почти непрекъснато цапаха по вода. Въздухът бе толкова хладен и влажен, че дъхът им оставяше следи. Уийкс се опитваше да не изостава, а същевременно гонеше от съзнанието си образа на видяното. Това бе лудост, накъде, по дяволите, вървяха? Първата му работа като се върнеше — ако изобщо се върнеше — щеше да бъде да подаде молба за отпуск по болест, защото щеше да е истински късмет, ако се отървеше само с посттравматичния стресов синдром…

Пендъргаст отново спря рязко. Лъчът на фенерчето му осветяваше тяло върху пещерния под. Лежеше възнак с отворени очи, разперил широко ръце и крака. Главата бе странно удължена, сякаш се бе разширила и сплескала, а задната част на черепа зееше — досущ като пръснала се презряла тиква. Очите бяха изцъклени и гледаха в различни посоки. Устата бе широко отворена — прекалено широко. Уийкс извърна поглед.

— Какво е станало? — успя да попита в опит да потисне страха си.

Пендъргаст вдигна фенерчето си към тавана. В покрива на пещерата зееше черна дупка. След това отново насочи фенерчето към трупа.

— Можете ли да го идентифицирате, полицай?

— Раскович. Шефът на сигурността на Канзаския щатски университет.

Пендъргаст кимна и погледна отново към тясната дупка в тавана.

— Изглежда господин Раскович е паднал от доста високо — рече тихо той, сякаш на себе си.

Уийкс затвори очи.

— О, Господи.

Пендъргаст го побутна напред.

— Трябва да вървим.

Ала на Уийкс му бе дошло твърде много.

— Не мърдам повече и една крачка. А и вие, какво си мислите, че правите? — Паниката засилваше непрекъснато гласа му. — Кучето е мъртво, Раскович е мъртъв. Видяхте ги и двамата. Тук долу има чудовище. Какво повече искате? А аз съм онзи, който е още жив. Аз съм онзи, за когото трябва сега да се безпокоите. Аз съм…

Пендъргаст се обърна. И Уийкс спря декламацията си наполовина, неволно, ала мигновено, след като срещна презрителния поглед на агента от ФБР.

След миг Уийкс отклони очи.

— Както и да е, казвам само, че си губим времето. — Гласът му пропадна. — А и какво ви кара да мислите, че момичето е още живо?

Сякаш в отговор той чу далечния, изкривен, ала непогрешим звук. Някой викаше за помощ.