Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Промъкна се напред и напрегнатостта му изведнъж се удвои, след като разбра, че трупът е изкормен. На мястото на корема зееше празна кухина.

О, Господи. Още една жертва.

Приближи, ръцете му бяха овлажнели и се хлъзгаха по приклада, а краката му бяха сковани от страх. Трупът бе „аранжиран“ — повечето от дрехите му бяха разкъсани, бяха останали само няколко дрипи, лицето му бе покрито със спечена кръв. Изглеждаше дългурест и много, много млад — почти хлапак.

Хейзън спря и с ръка, която трепереше неконтролируемо, извади кърпичка и изтри кръвта и мръсотията от лицето.

След което се смръзна наместо. В душата му изригна буря на отвращение и на смазваща загуба. Това бе Тад Франклин!

Залитна, олюля се.

Тад…

После всичко у него изригна изведнъж и с вой на тъга и ярост той започна да се върти, да се върти, да се върти и да „помпи“ с пушката си във всички посоки — огнените експлозии, съпроводени от звъна на трошащите се сталактити се посипаха като кристален дъжд.

— Какво беше това? — попита Уийкс, като мигаше бързо-бързо в мрака.

— Някой стреля с дванайсети калибър. — Пендъргаст стоеше неподвижен и се ослушваше. След това погледна към оръжието на Уийкс. — Обучен ли сте да използвате това оръжие, полицай?

— Разбира се — изсумтя Уийкс. — Имам грамота за отлична стрелба в частта си от Академията в Додж.

В интерес на истината, по онова време частта К–9 се състоеше само от грима кадети, но не бе задължително Пендъргаст да знае всичко.

— Тогава заредете и бъдете готови. Дръжте се винаги вдясно от мен и ме следвайте точно.

Уийкс почеса врата си; винаги се обриваше от влагата.

— Според мен трябва да потърсим подкрепа, преди да продължим нататък.

Пендъргаст заговори, без да си дава труда да поглежда през рамо:

— Полицай Уийкс, чухме виковете на нарочената от убиеца жертва. Току-що чухме стрелба. Дали, по ваше мнение, наистина разполагаме с време да изчакаме подкрепа?

Въпросът увисна за кратко в хладния въздух. Уийкс усети, че се изчервява. И точно тогава един слаб вик — висок, тънък и определено женски — отекна в пещерите. В следващия миг Пендъргаст скочи и пое в тунела. Уийкс се запрепъва след него, припкайки с пушката си.

Плачът сякаш се издигаше и спадаше с приближаването им, от време на време утихваше, за да се засили отново след малко. Бяха навлезли в по-широка и по-суха част от пещерата. Равният под бе отчасти покрит с големи петна пясък, осеян с отпечатъци от боси нозе.

— Знаете ли кой е убиецът? — попита Уийкс, неспособен да прикрие раздразнителния си тон.

— Човек. Но само като форма.

— Какво би трябвало да означава това?

На Уийкс не му се нравеше начина, по който агентът от ФБР винаги успяваше да говори загадъчно.

Пендъргаст се наведе за малко, за да разгледа отпечатъците.

— Онова, което трябва да знаете, е следното: идентифицирайте целта си. Ако тя е убиецът — а вие ще го знаете, мога да ви уверя, — тогава стреляйте на месо. Не се помай вайте с разни любезности.

— Няма нужда да се държите гадно — сопна се Уийкс, но замлъкна, когато видя колко остро го изгледа Пендъргаст.

Човек, но само като форма. Образът на онова нещо — то изобщо не му заприлича на човек — как вдига едно от връхлетелите го кучета и го разчленява, без да му мигне окото, завладя нежелано съзнанието му. Уийкс потрепери. Ала Пендъргаст не му обърна внимание, пое бързо напред с изваден пистолет, като спираше само от време на време да се ослуша. Звуците изглежда бяха затихнали напълно.

След няколко минути Пендъргаст спря за справка с картата. След това под негово водачество те отново се върнаха по оставените от тях следи. Звукът се чу за кратко, след което отново стихна. Най-накрая Пендъргаст коленичи и започна да оглежда отпечатъците, въртя се напред-назад безкрайно дълго, вторачваше се отблизо, а носът му понякога бе само на сантиметри от пясъка. Уийкс го гледаше и ставаше все по-неспокоен.

— По-надолу — рече Пендъргаст.

Той се промъкна през една цепнатина в края на стената, след това се спусна върху тясно пространство, което слизаше стръмно надолу. Уийкс го последва. Придвижваха се сантиметър по сантиметър. Пендъргаст освети за миг издупчената като швейцарско сирене стена, след което избра една голяма дупка и тогава — за ужас на Уийкс — пропълзя в нея. Дупката изглеждаше усойна и влажна, а Уийкс помисли дали да не се опъне, но реши да не го прави, след като светлинката на Пендъргаст изведнъж изчезна. Спускайки се с мъка подир него по стръмния проход, Уийкс подскочи и едва не падна в един толкова използван тунел, че по мекия варовиков под личеше пътека.