Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

В коридора, водещ до вътрешното стълбище, Уинифред Краус остави слушалката върху вилката. Джени Паркър я нямаше. Може би беше в града, да научи новините. Ще й се обади отново следобед.

Запита се дали да не донесе на онзи любезен мъж, господин Пендъргаст, още една чаша чай. Южняците са толкова добре възпитани; освен това тя си ги представяше как пият много изстудени чайове на големи сенчести веранди. Денят беше толкова горещ, а той бе вървял пешком от града до тук. Отиде в кухнята, наля нова чаша и започна да изкачва стъпалата. Но не — трябваше да го остави да разопакова багажа си, да остане насаме. Какво си въобразяваше тя? Новината за убийството я бе объркала доста.

Обърна се да слиза надолу. Но отново спря. Отгоре долетя глас. Пендъргаст каза нещо. Дали не говореше на нея?

Уинифред изви врат и наостри уши. В първия миг къщата бе потънала в тишина. След това Пендъргаст заговори отново и този път тя успя да дочуе думите му.

— Чудесно — долетя мелодичният му глас. — Великолепно.

Пътят бе прав — такъв, какъвто го бе начертал първи някой геодезист от деветнайсети век, — и бе обрамчен с неподвижни стени царевица. Специален агент Пендъргаст крачеше по трептящото в маранята шосе и лъснатите му оксфордски — ръчна изработка от „Джон Лоб“ на улица „Сейнт Джеймсис“, Лондон — оставяха колонка от леки следи в лепкавия асфалт.

Виждаше далеч пред себе си мястото, където тежки машини бяха влизали и излизали от царевичния масив, оставяйки кафяви следи и буци пръст по шосето. Като стигна до мястото, зави и пое по набързо изравнения с булдозер път през нивата към мястото на убийството. Краката му затъваха в прашната земя.

Там, където пътят се разширяваше в импровизиран паркинг, бе спряна щатска патрулка с работещ двигател, от климатика й върху праха капеше вода. Мястото бе обградено с жълта лента, увита около високите стебла и затисната с пръст. В патрулката седеше рейнджър и четеше книга с меки корици.

Пендъргаст приближи и почука по прозорчето. Мъжът се сепна, но бързо се окопити. Хвърли бързо книгата настрани, излезе от колата, застана пред Пендъргаст, присвил очи на силното слънце, и мушна палци в халките на колана си. От колата лъхна поток студен въздух.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.

Ръцете на рейнджъра бяха покрити с тънки червени косъмчета, а кожата на ботушите му поскърцваше, когато се движеше.

Пендъргаст представи значката си.

— О, ФБР. Извинете. — Рейнджърът се озърна наоколо. — Къде е колата ви?

— Бих искал да огледам мястото — отвърна Пендъргаст.

— Заповядайте. Не е останало нищо обаче. Всичко бе отнесено.

— Няма значение. Не бих искал да ви безпокоя повече.

— Всичко е наред, сър.

Не без голяма доза облекчение, рейнджърът влезе отново в патрулката си и затръшна вратата.

Пендъргаст заобиколи колата и пъргаво се мушна под оградителната лента. Измина последните двайсетина метра до полянката. Там се спря и огледа мястото. Както бе казал рейнджърът, беше празно: нищо друго, освен пръст, стъпкани царевични стебла и хиляди отпечатъци от стъпки. В самия център на полянката имаше не особено голямо петно.

В продължение на няколко минути Пендъргаст остана неподвижен под безмилостното слънце. Движеха се само очите му, които поглъщаха поляната. След това бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на трупа на място — близък план. На друга снимка бе запечатано цялото място с нанизаните птици и горичката от пръчки. Пендъргаст бързо си възстанови мислено оригиналната сцена и я задържа в съзнанието си, за да я изследва.

Стоя така неподвижен в продължение на четвърт час. След това прибра фотографиите в джоба си и пристъпи напред, за да изследва пънчето на едно царевично стебло. Беше строшено, а не срязано. Движейки се напред взе второ, след това трето и четвърто пънче. До едно строшени. Пендъргаст се върна до края на полянката и избра непокътнато стебло. Наведе се и го сграбчи, но колкото и да се опитваше, не можа да го строши.

Продължи напред по полянката. Нямаше никакво значение къде стъпва — местопрестъплението не можеше да бъде „замърсено“ повече от това. Движеше се бавно, приклякваше от време на време да изследва нещо в бъркотията от царевица и пръст. От време на време вземаше нещо с пинсетите, които бе извадил от джоба на костюма си, оглеждаше го и го пускаше. Почти час обикаля така приведен под палещото слънце.

Не взе нищо.

Най-накрая стигна до отсрещния край на поляната и навлезе в гъстака на царевичните редове. Бяха намерили висящи на няколко стъбла парчета разкъсан плат и не бе трудно да открие маркерите, с които бяха отбелязани.