Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Тя сгъна писмото и извади второто. Беше телеграма, на която пишеше само:

Възхитен от пристигането! Потвърждение от брат ми за посрещането. Доверявам се на дискретността ти. С нежност, А. К. Л. П.

Тя грижливо пъхна и двете писма обратно в чантата си и отпи глътка шампанско, а мислите й я отнесоха назад, към онази среща на Капрая. Спомни си как копаеше тор в лозето си, когато видя един мъж в черен костюм да се приближава, внимателно подбирайки пътя си между буците пръст, придружен от един американски полицай в цивилно облекло. Представляваха такава странна гледка, че почти я накараха да се засмее. Бяха й извикали, явно мислейки, че е селска работничка, а когато се приближиха, тя видя странното и красиво лице на Пендъргаст за първи път. Никога преди не я бе поразявало такова внезапно, особено чувство. По лицето му прочете, че изпитва същото, въпреки че се опитваше да го скрие. Посещението им беше кратко — едночасов разговор на по чашка бяло вино на терасата й с изглед към морето — и все пак умът й се връщаше отново и отново към този следобед, сякаш тогава се бе случило нещо от огромно значение.

А след това втората визита — Д’Агоста дойде сам, с ужасните новини за смъртта на Пендъргаст, а лицето му изглеждаше изпито и разстроено. Чак в този ужасен момент тя осъзна колко много се бе надявала да види агент Пендъргаст отново — и колко сигурна е била, че някак той ще бъде част от живота й завинаги.

Колко тежък бе онзи ден. И как само се промениха нещата, когато получи писмото му.

Тя се усмихна при мисълта, че ще го види отново. Обичаше предизвикателствата. Никога не се бе отдръпвала от нищо, което животът й бе подхвърлял. Импулсивността понякога й създаваше проблеми, но наред с това й бе създала цветния и прекрасен живот, който не би разменила за никакъв друг. Тази мистериозна покана беше като извадена от романите, които четеше ненаситно като тийнейджърка. Един уикенд в къщичка, скрита на Лонг Айлънд с човека, който я възхищаваше повече от всеки друг, а после — шеметна седмица в Ню Йорк сити. Как би могла да откаже? Със сигурност нямаше да й се наложи да спи с него, тъй като той бе джентълмен до мозъка на костите си, въпреки че само мисълта за това я накара да се изчерви…

Тя допи шампанското — беше отлично, както винаги в първа класа. Понякога се чувстваше виновна, че лети с първа класа — изглеждаше малко елитарно, но пък беше толкова по-удобно за презатлантически полет. Виола бе свикнала с неудобството през дългите години, в които разкопаваше гробници в Египет, но никога не бе виждала смисъл в самоцелното неудобство.

Погледна часовника си. Щеше да се приземи на летище „Кенеди“ само след около четири часа.

Със сигурност щеше да е интересно да срещне този брат на Пендъргаст — този Диоген. Много неща можеш да разбереш за един човек, когато срещнеш брат му.

Д’Агоста последва дрипавата приведена фигура на Пендъргаст, която се затътри към ъгъла на Девето авеню, след което продължи по Литъл Уест Стрийт. Беше девет часът вечерта и откъм река Хъдсън шибаше остър вятър. Старият месарски квартал, сгушен в лабиринт от тесни улички на юг от Челси и на север от Гринидж вилидж, се бе променил през годините, в които Д’Агоста го нямаше. Между месарниците и магазините на едрите доставчици на месо бяха изникнали малки ресторантчета, технологични предприятия и дори бутици. Мястото не изглеждаше особено подходящо за офиса на един експерт по психологическо профилиране.

По средата на пресечката Пендъргаст се спря пред скромен четириетажен магазин, който явно бе виждал и по-добри времена. Прозорците, запречени с метални решетки, бяха помътнели от времето, а горните етажи бяха покрити със сажди. Липсваха всякакви табелки, надписи или каквото и да било, подсказващо съществуването на някаква фирма вътре, с изключение на избелелите букви „Месокомбинат Прайс и син“, издраскани направо върху старата тухлена стена. Под тях имаше огромен вход, очевидно предназначен за камионите за доставка на месо, който бе заключен с ръждясал катинар, а до него се виждаше невзрачна вратичка с ненадписан звънец. Пендъргаст се насочи право към нея и натисна звънеца.

— Да? — незабавно се обади един глас по домофона.

Агентът промърмори нещо неразбрано и след миг някаква електронна ключалка се отвори с щракане. Влязоха в малко, боядисано в бяло антре, празно, ако не се смята миниатюрната камера, прикрепена високо на отсрещната стена. Вратата безшумно се затвори зад тях. Стояха така, срещу камерата, около трийсет секунди. После една почти невидима врата се плъзна встрани и Пендъргаст, следван от Д’Агоста, пристъпи в полутъмната стая зад нея — удивително помещение.