Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Проктър ускори още с тръгването, като намали скоростта на огромната бронирана машина, докато завиваше зад ъгъла, движейки се на юг по Ривърсайд Драйв. По навик хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че не го следят. Нямаше доказателства за това, но добре знаеше, че липсата на доказателство, че те следят не е доказателство за липсата на преследвачи.

На ъгъла на Деветдесет и пета и Ривърсайд той забави, щом се приближи до една преливаща кофа за боклук. Докато минаваше покрай нея, хвърли вътре кутийка с мазни, гранясали картофки от Макдоналдс, почти напълно полети със засъхнал кетчуп. Натисна газта и пое по отклонението за магистралата за Уестсайд, откъдето продължи на север в рамките на позволената скорост, без да престава да хвърля по едно око в огледалата. Мина през Ривърдейл и Йонкърс към Соумил паркуей, докато не излезе на междущатско шосе 90. Щеше да шофира цяла нощ и на сутринта на следващия ден, докато стигне една малка хижа на брега на малко езеро, далеч на север, на около двайсет мили от Квебек.

Хвърли поглед на седалката до него, където стоеше автоматична пушка, заредена докрай с 5.56 мм куршуми. Проктър почти се надяваше да го следят. Нищо нямаше да му хареса повече от това да даде на някое приятелче урок, който няма да забрави до края на живота си — което при всички случаи не означаваше дълго време.

Небето побледня и мръсното утро изгря над река Хъдсън. Ледено-студен вятър подемаше парчета вестник и ги запращаше по празните улици. В този момент по Ривърсайд Драйв се затътри някакъв опърпан скитник, който се спря пред една преливаща от боклуци кофа и започна да рови вътре. С доволно ръмжене извади едно пакетче картофки от Макдоналдс. Докато лакомо ги пъхаше в устата си, лявата му ръка сръчно сви малко листче хартия, скрито на дъното на пакетчето, на което с красив, старомоден почерк бе написано:

Има само един човек в целия свят, който отговаря на специфичните ти изисквания:

Ели Глин от „Ефективни инженерни решения“.

Литъл Уест Стрийт 12, Гринидж вилидж,

Ню Йорк.

Искрящата луна, голяма и ярко-бяла, сякаш посребряваше безкрайната морска шир ниско долу. През прозореца си Виола Маскелене виждаше дълга бяла диря в блестящата вода, оставена от един огромен океански лайнер, който от трийсет и три хиляди стъпки височина изглеждаше като играчка. Това трябва да е „Куин Мери“, помисли си тя, на път от Саутхемптън към Ню Йорк.

Гледаше го очарована и си представяше хилядите хора в него, които ядяха, пиеха, танцуваха, правеха любов — един цял свят, събран в корабче, което изглеждаше сякаш може да се събере в шепата й. Проследи го с очи, докато изчезна отвъд хоризонта. Странно, че бе летяла поне хиляда пъти, а това все още си оставаше такова вълнуващо изживяване за нея. Тя хвърли поглед към мъжа от отсрещната страна на пътеката, който дремеше над един брой „Файненшъл Таймс“ и не бе погледнал през прозореца нито веднъж. Това бе нещо, което тя не разбираше.

Виола се облегна отново на седалката си, като се питаше с какво интересно да се занимае. Това беше втората част на пътувуването й от Италия, след смяната на самолет в Лондон — вече бе прочела книгата си и бе прелистила долнопробното списание в самолета. Салонът на първа класа беше почти празен и тъй като часът наближаваше два след полунощ лондонско време, дори малкото пътници тук бяха потънали в сън. Погледна към стюардесата и жената веднага се отзова.

— Мога ли да ви помогна, лейди Маскелене?

Тя примигна като чу титлата си. Откъде, за бога, всички я знаеха?

— Шампанско. И ако не възразявате, не ме наричайте лейди Маскелене. Кара ме да се чувствам като някоя богата старица. Казвайте ми Виола.

— Много се извинявам. Веднага ще ви донеса шампанското.

— Благодаря.

Докато чакаше, Виола порови в чантичката си и извади писмото, което бе получила у дома на италианския остров Капрая преди три дни. Вече му личеше, че е било сгъвано и разгъвано доста пъти, но тя реши да го прочете отново.

Моя скъпа Виола,

Това писмо несъмнено ще бъде съвсем неочаквано за теб и затова моля за извинение. Намирам се в същата ситуация като Марк Твен, тъй като трябва да ти съобщя, че слуховете за смъртта ми са силно преувеличени. Жив съм и в добро здраве, но бях принуден да изчезна за известно време поради изключително деликатната природа на един случай, по който работя. Това, наред с някои скорошни събития в Тоскана, с които несъмнено си добре запозната, създадоха сред приятелите и колегите ми злочестото впечатление, че съм мъртъв. За известно време бе в мой интерес да не нарушавам това впечатление, но аз съм жив, Виола — при все, че преживях нещо, което ме приближи до смъртта толкова, колкото е възможно за едно човешко същество.