Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Колъпи заобиколи бюрото си и посочи луксозно кожено кресло, което беше част от гарнитурата, наредена пред камина от розов мрамор. Марго седна, последвана от Колъпи, който зае мястото срещу нея.

— Ще желаеш ли нещо? Кафе, чай, минерална вода?

— Нищо. Благодаря ви, д-р Колъпи.

Той се облегна назад и небрежно кръстоса крак връз крак.

— Толкова се радваме, че отново се върна при нас в музея, Марго — рече той с типичния си предвзето-провлачен нюйоркски акцент. — Бях очарован, когато прие редакторското място в „Музеология“. Такъв късмет, че успяхме да те привлечем от „Джийн Дайн“. Тези научни статии, които публикува, действително ни впечатлиха, а опитът, който имаш в етнофармакологията, те превърна в идеалния кандидат.

— Благодаря ви, д-р Колъпи.

— Е, как ти се вижда? Удовлетворява ли те? — Гласът му беше вежлив, дори добродушен.

— Всичко е чудесно, мерси.

— Радвам се да го чуя. „Музеология“ е най-старото списание в нашата област, излиза от 1892-а и продължава да е най-уважаваното. Голяма отговорност и предизвикателство пое, Марго.

— Надявам се да продължа традицията.

— Ние също. — Той замислено поглади грижливо поддържаната си брада — Едно от нещата, с които се гордеем, е силно независимата позиция на редакторите на „Музеология“.

— Да — каза Марго. Знаеше го много добре накъде бие и беше подготвена.

— Музеят никога не се е противопоставял на редакторските мнения, отразени в „Музеология“ и няма да го направи и в бъдеще. Ние смятаме редакторската независимост на списанието за почти свещена.

— Приятно ми е да го чуя.

— От друга страна, не ни се нрави да виждаме „Музеология“ да се превръща в… как да го нарека? В оперативно-издателски орган. — Начинът, по който го произнесе, прозвуча като съвсем друг вид орган. — С независимостта идва и отговорността. В крайна сметка, „Музеология“ носи името на Нюйоркския природонаучен музей.

Гласът не бе загубил мекотата си, но същевременно в него се прокрадваха и остри нотки. Марго изчакваше. Щеше да остане спокойна и да се държи професионално. Всъщност, вече бе приготвила отговора си — даже бе го написала и запаметила, така че да може да се изрази по-гладко и убедително — но беше важно да остави Колъпи да каже каквото има за казване.

— Ето защо предишните редактори на „Музеология“ винаги са били крайно внимателни по отношение използването на своята редакторска свобода — Той остави думите да увиснат във въздуха.

— Предполагам, че имате предвид уводната статия, която се каня да публикувам върху молбата за репатриране на индианците Тано.

— Именно. Писмото от племето, което моли за връщането на Великите маски на Кива, пристигна едва миналата седмица. Бордът още не го е обсъждал. Музеят дори нямаше време да се консултира с юристите си. Не е ли малко прибързано да се изразява становището на редакцията върху нещо, което дори още не е оценено от управителите? Особено като се има предвид, че си съвсем нова на този пост?

— На мен случаят ми изглежда кристално ясен — каза тя тихо. При тези думи Колъпи се облегна назад в стола си и по лицето му премина снизходителна усмивка.

— Той е всичко друго, но не и ясен, Марго. Тези маски са в музейната колекция от сто трийсет и пет години. И са центърът на изложението „Свещени образи“, най-голямата изложба в музея след „Суеверия“ преди шест години.

Отново тежка тишина.

— Естествено — продължи Колъпи, — нямам намерение да те моля да променяш редакторското си становище. Само ще изтъкна, че има няколко факта, които може би не знаеш. — Той натисна един почти невидим бутон върху бюрото си и произнесе в също така невидим микрофон: — Папката, госпожо Сърд.

Миг по-късно секретарката се появи с овехтяла папка в ръка. Той й благодари, погледна папката, след което я подаде на Марго.

Беше много стара и от нея се носеше мирис на прах и мухъл. Тя я отвори внимателно. Вътре имаше няколко документа, изписани на ръка с тънък като паяжина почерк от средата на 19-и век, един договор и няколко чертежа.

— Това е автентичният архивен документ за придобиването на маските на Кива, които ти толкова силно желаеш да върнеш на индианците Тано. Виждала ли си го?

— Не, но…

— А може би е трябвало да го направиш, преди да тръгнеш да пишеш уводната си статия. Този тук документ е полица за продажба, с която са изплатени двеста долара за маските: страшно много пари за 1870-а година. Музеят не е платил за Великите маски на Кива с дрънкулки и мъниста. Вторият документ е договорът. Това „X“, което виждаш тук, е подписът на вожда на Обществото на Великата Кива — човекът, който е продал маските на Кендъл Суоп, музейният антрополог. Третият документ — ето го и него — е благодарственото писмо от музея, написано до вожда, с копие до агента на индианците, с което се обещава, че маските ще получат добра грижа.