Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Как е свидетелката ни? — попита Сингълтън. — Справя ли се? — Той стоеше зад бюрото си и гледаше Д’Агоста. Капитанът имаше пронизващо сини очи и когато погледнеше някого, го караше да се почувства сякаш е в центъра на вселената: най-малкото, за този кратък миг човек имаше цялото му внимание. Това беше доста изнервящо.

— Разказът й се подкрепя от охранителната камера.

— Добре, добре. По дяволите, мислиш си, че в тези дигитални времена банките са в състояние да наблюдават по-добре района с техните охранителни камери. Нашият човек изглежда знае какъв е обхватът им — как мислиш, дали е работил някога в силите за сигурност?

— Проверяваме го.

— Единадесет удара и всичко, което знаем до момента е, че е бял.

И обрязан, помисли си Д’Агоста безрадостно.

— Накарах детективите ни да се обадят на всички управители в клоновете от горещия списък. Те инсталират допълнителни скрити камери.

— Този тип може да работи в охранителната фирма, която доставя камерите.

— И това проверяваме.

— Една стъпка пред мен. Ей това обичам да чувам. — Сингълтън тръгна към купчината документи и започна да ги прелиства. — „Ухажора“ действа в район от двайсет пресечки. Така че следващото, което трябва да се направи, е да се следят най-внимателно банкоматите, които все още не е ударил. Ако не стесним списъка на възможностите, ще си разпилеем силите. Слава богу, че в момента нямаме никакви убийства. Вини, ще оставя на теб да се свържеш със специалния отряд и да изготвиш списък с най-вероятните банкомати от гледна точка на най-скорошни удари и да разпределиш така хората, че да ги държим под постоянно наблюдение. Кой знае? Може и да ни излезе късметът.

Сега е моментът, помисли си Д’Агоста и облиза устни.

— Всъщност, точно за това дойдох да говорим.

Сингълтън спря и го фиксира още веднъж с напрегнат поглед. Погълнат до такава степен от работата си, на капитана не му бе и хрумнало, че Д’Агоста може да идва за нещо друго.

— Какво имаш предвид?

— Наистина не знам как да го кажа, но… сър, искам да помоля да ме пуснете в отпуска.

Веждите на Сингълтън подскочиха нагоре от изненада.

— В отпуска?

— Да, сър. — Д’Агоста знаеше как е прозвучало. Както и да го репетираше наум, никога нямаше да прозвучи добре.

Сингълтън задържа погледа си върху него по-дълго. Не каза нищо; нямаше нужда. В отпуска? Тук си едва от шест седмици и вече искаш да излизаш в отпуска?

— Нещо, което да ми кажеш, Вини? — попита той тихо.

— Семейни проблеми — отговори Д’Агоста след кратка пауза. Той се мразеше заради пелтеченето и още повече — заради лъжата. Но всъщност какво, по дяволите, трябваше да каже? Съжалявам, капитане, но разполагам с ограничено време, за да премахна човек, който официално се води мъртъв и чието местонахождение е неизвестно, за престъпление, което още не се е случило? Вътрешно нямаше съмнение, не се съмняваше изобщо, че трябва да се заеме с това. За Пендъргаст очевидно е било изключително важно, щом дори от гроба е оставил инструкции. Това беше повече от достатъчно. Но от това не му ставаше нито по-леко, нито по-добре.

Сингълтън го гледаше с поглед, в който се четяха и грижа, и замисленост.

— Вини, знаеш, че не мога да го направя.

С отвратително чувство, Д’Агоста осъзна, че ставаше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Щеше да го направи, дори ако трябваше да напусне — макар че това би означавало край на кариерата му. Ченгето може да напусне веднъж, но втори път — не.

— Става въпрос за майка ми — каза той. — Има рак. Според лекарите си отива.

Сингълтън не каза нищо още известно време, очевидно опитвайки се да го проумее.

— Много, много съжалявам да го чуя.

Отново настъпи тишина. Д’Агоста трескаво си пожела някой в този момент да почука на вратата, да звънне телефонът или метеор да се забие в сградата — каквото и да е, само да отклони вниманието на Сингълтън.

— Току що разбрахме — продължи той. — Беше шок, истински шок. — Той замълча с натежало сърце. Току що бе изтърсил първото извинение, което можа да измисли, и то вече му се виждаше ужасен избор. Собствената му майка, рак… Дявол да го вземе, би трябвало да отиде да се изповяда, след като всичко това мине. И да звънне на майка си във Веро Бийч, да й изпрати огромен букет рози.

Сингълтън кимаше бавно.

— Колко време ти трябва?

— Лекарите не знаят. Седмица, а може би и две.

Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Д’Агоста усети, че целият се изчервява. Питаше се какво ли мисли в момента капитанът.