Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— И това е моето последно, независимо редакторско становище — добави тя, вече по-тихо.

Отвън, пред входа на кабинета на Глен Сингълтън, нямаше секретарки, регистраторки или някои от онези вечни блюдолизци, които обсаждат всеки началнически офис. Самото помещение беше не по-голямо от всички останали офиси, пръснати из тесните и прашни предели на сградата. На вратата липсваше табелка, която да оповестява високия статус на обитателя. Ако не си ченге, нямаше начин да разбереш, че това е кабинетът на главния шеф.

Но, помисли си Д’Агоста докато се приближаваше, това си беше съвсем в стила на капитана. Капитан Сингълтън беше от онази рядка порода полицаи, човек, който бе проправил пътя си през служебната йерархия почтено, изграждайки репутацията си не с целуване на задници, а с разрешаването на редица тежки случаи и солидна полицейска работа. Той живееше и дишаше само за едно: да очисти улиците от престъпници. Сигурно беше най-яко работещото ченге, което Д’Агоста познаваше, с изключение на Лора Хейуърд. Д’Агоста бе работил за повече бюрократи, отколкото би искал, и това го караше да уважава професионализма на Сингълтън още повече. Чувстваше, че и Сингълтън го уважава, и фактът значеше много за него.

Но всичко това само правеше работата, за която бе дошъл, по-трудна.

Вратата на капитана беше както винаги широко отворена. Не беше в стила му да се огражда — всяко ченге, което искаше да се срещне с него, можеше да го направи по което време иска. Д’Агоста почука и надникна вътре. Сингълтън беше там, стърчеше зад бюрото си и говореше по телефона. Изглежда дори зад бюрото този човек никога не сядаше. Наближаваше петдесетте, висок и слаб, с физика на плувец — плуваше всяка сутрин в шест, без да пропуска. Имаше продълговато лице с орлов профил. Всяка втора седмица подстригваше прошарената си коса при един абсурдно скъп бръснар в приземния етаж на Карлайл и винаги изглеждаше поне толкова добре поддържан, колкото кандидат за президент.

Сингълтън пусна една усмивка към Д’Агоста и му махна с ръка да влезе.

Д’Агоста прекрачи вътре. Капитанът му посочи един стол, но той поклати глава: нещо в несекващата енергия на капитана го караше да се чувства по-удобно прав.

Сингълтън явно говореше с някой от завеждащите връзки с обществеността в НПУ. Гласът му бе учтив, но Д’Агоста знаеше, че вътрешно кипи: силната му страна беше полицейската работа, не пиарът. Той мразеше самото понятие — казваше на Д’Агоста: „Или хващаш престъпника, или не. Какво има толкова да се увърта?“

Д’Агоста се огледа. Офисът беше мебелиран толкова оскъдно, че изглеждаше направо анонимен. Без снимки на семейството; без задължителните фотоси, на които капитанът се здрависва с кмета или комисаря. Сингълтън беше едно от най-награждаваните ченгета на активна служба, но тук не се виждаха похвали за храброст, почетни значки или грамоти в рамки върху стените. Вместо това в единия край на бюрото му се мъдреха купчина изписани листи и петнайсет-двайсет кафяви папки на близката полица. На втора полица Д’Агоста забеляза наръчник за съдебни процедури и разследвания на престъпления, половин дузина омачкани от прелистване книги по юриспруденция.

Сингълтън остави телефона с видимо облекчение.

— По дяволите — изпъшка той. — Имам чувството, че изразходвам повече време за обществени задачи, отколкото да закопчавам лошите момчета. Напълно достатъчно, та да ми се прииска отново да съм патрул. — И той дари Д’Агоста с кратка усмивка. — Как върви, Вини?

— Всичко е наред — отвърна Д’Агоста, но съвсем не чувстваше да е така. Доброжелателството и отзивчивостта на Сингълтън правеха тази малка визита само по-трудна.

Капитанът не беше викал Д’Агосга: той бе назначен към отдела от комисарския офис. Това би му гарантирало със сигурност подозрителен, враждебен прием от другите шефове, които познаваше — Джак Уакси, например. Уакси щеше да се почувства застрашен, щеше да го държи на една ръка разстояние и да прави така, че той да получава незначителните случаи. Но Сингълтън беше пълната противоположност. Той посрещна радушно Д’Агоста, лично го запозна с подробностите и спецификата на работата в офиса си, дори му повери разследването на „Ухажора“ — а в момента нямаше по-заплетени случаи от този.

„Ухажора“ не беше убил никого. Дори не бе използвал оръжие. Но беше сторил нещо почти толкова лошо: бе направил Нюйоркското полицейско управление за посмешище. Крадец, който опразва кеша на банкомата, а после прави представление за охранителната камера, като си показва пениса, беше перфектната помия за дневните таблоиди. А „Ухажора“ бе направил визити на единадесет банкомата. Всеки пореден обир означаваше нова уводна статия, подхилквания и намеци. Всеки път натриваха физиономията на управлението. „На Ухажора му става по-дълъг“, беше оповестил „Поуст“ след последния обир преди три дена. „Полицията установява, че й е по-къс“.