Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Той изпусна дълга въздишка.

— Няма да увъртам. Загубихме. Бордът гласува за задържането на маските.

Тя почувства, че се сковава.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам да го чуя.

— Аз също. Господ ми е свидетел, че направих всичко по силите си. Колъпи прояви известно разбиране, но ударихме на камък с управителите. Повечето са адвокати и банкери, които разбират от антропология толкова, колкото аз от фючърсни валутни курсове. За съжаление светът е такъв, че те са в позиция да ни казват какво да правим, а не обратното. Честно казано, изходът изобщо не ме изненадва.

Марго виждаше, че обикновено хладнокръвният куратор беше жегнат. Тя се бе надявала, че управителите, въпреки всички изгледи за обратното, ще постъпят правилно. За нея всичко беше толкова очевидно. Но пък в същото време явно не бе толкова очевидно за останалите колеги от отдела, тъй че как би могла да очаква, че сбирщина уолстрийтски адвокати ще я разберат.

Менцес се наведе над масата и напрегнато се взря в нея.

— Това те поставя в още по-деликатна ситуация отпреди.

— Осъзнавам го.

— Ще има голям натиск върху теб да не публикуваш тази статия. Ще кажат, че решението е вече взето — и защо тогава да се повдигат такива проблемни въпроси?

— Ще я публикувам въпреки всичко.

— Това и очаквах да кажеш. Марго, искам да знаеш, че съм зад теб сто процента. Но трябва да бъдеш реалистка и да очакваш усложнения.

— Готова съм. „Музеология“ е независимият глас на музейното дело повече от половин век и аз не смятам да се огъна — не и още на първата си статия.

Менцес се усмихна.

— Възхищавам се на храбростта ти. Но съществува и друг проблем, на който съм длъжен да ти обърна внимание.

— Какъв?

— Индианците Тано подготвят протестно шествие, което ще премине през страната и ще завърши пред входа на музея в нощта на откриването. Целта не е просто да обърнат внимание на исканията си, а съвсем показно да „призоват заблудените духове на маските“ или нещо в този смисъл. Смятат да проведат религиозна церемония с танци, която ще продължи през цялата нощ, на Мюзиъм Драйв — право пред музея. Управителите са били уведомени по-рано днес.

Марго се намръщи:

— Пресата ще глътне историята като топъл хляб.

— Несъмнено.

— Администраторите ще изпаднат в твърде неудобно положение.

— Това е сигурно.

— А на откриването ще настъпи истински хаос.

— И тук си напълно права.

— Боже, каква бъркотия!

— Тъкмо така бих се изразил и аз.

Последва дълга пауза. Най-сетне Менцес заговори:

— Знаеш какво да направиш. Академичната свобода е от извънредно значение в такива моменти на раздор. Мога ли да си позволя един съвет?

— Заповядайте.

— Не говори с пресата — изобщо. Когато започнат да звънят, учтиво ги насочвай към материала, който си написала, и им разясни, че той съдържа всичко, което имаш да кажеш по въпроса. Музеят не може да те уволни заради статията, но не се съмнявай, че ще търси удобна причина. Бъди по-ниска от тревата, дръж си устата затворена и не му я давай.

Марго се изправи.

— Д-р Менцес, нямам думи да ви изкажа благодарността си.

Мъжът приглади непокорната си грива, надигна се от стола и взе ръката й.

— Ти си смела жена — каза той с усмивка на възхищение.

На остъклената врата на кабинета се чу леко почукване. Лора Хейуърд отмести поглед от компютърния екран, в който се бе взирала напрегнато допреди минута, и се ослуша изненадано. За един абсурден миг си помисли, че може да е Д’Агоста с куфарче в ръка, който идва да я отведе вкъщи. Но се оказа само чистачката, усмихната гватемалка, която, въоръжена с кофа и парцал, й кимаше дружелюбно.

— Аз може почисти? — попита тя.

— Разбира се. — Хейуърд изтласка въртящия се стол, на който седеше, по-далече от бюрото си, за да позволи на жената да стигне кошчето за боклук. Хвърли уморен поглед на часовника отсреща — почти два и половина след полунощ. Толкова за идеята да си легне рано. Изведнъж си бе намерила страшно много работа — каквато и да е, само да я задържи извън празния апартамент.

Изчака чистачката да излезе и се върна пред компютъра, за да претърси федералната база данни още веднъж. Но това бе наистина само повърхностна проверка: имаше това, което й трябваше; засега.

След още няколко минути се обърна към бюрото си. Разхвърляно и в най-добрите дни, сега бе залято с компютърни разпечатки, кафяви папки, снимки от местопрестъпления, CD-та, факсове и фишове с индексни номера — резултатите от разследванията й на скорошни неразкрити убийства, отговарящи на определени критерии. Листите образуваха неравна купчина. В далечния край на бюрото, по-подредена и много по-малка, стоеше друга купчинка, която съдържаше само три папки. Върху всяка бе залепен етикет с име: Дюшам. Декър. Хамилтън. Всички — познати на Пендъргаст. И сега всички мъртви.