Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Добре, ако сте сигурен, че може да им се вярва, че ще си държат езика зад зъбите.

— Имам им абсолютно доверие. — Тисандър кимна окуражаващо и направи знак на Смитбак да продължи.

Смитбак се наведе напред.

— Предполагам знаете всичко за мен, защо съм тук.

— Естествено. — Топла, загрижена усмивка освети мъдрите черти на директора.

— Съгласих се да дойда тук за прикритие, заради собствената си безопасност. Но трябва да ви кажа, д-р Тисандър, че промених мнението си. Не знам доколко сте осведомен за убиеца, за когото се предполага, че ме преследва, но в крайна сметка мога да се грижа за себе си. Няма нужда да оставам повече тук.

— Разбирам.

— Трябва да се върна към работата си в Ню Йорк, в „Таймс“.

— И защо така?

Смитбак се почувства окуражен от възприемчивостта на д-р Тисандър.

— Работех върху много важна статия и ако не се върна ще я загубя и ще я получи друг репортер. Не мога да го допусна. Става дума за моята кариера. Много нещо съм заложил.

— Разкажете ми за статията, върху която работите.

— Отнася се до убийството на Дюшам — знаете ли случая?

— Разкажете ми го.

— Един художник — Дюшам — е бил провесен през прозореца на апартамента си и хвърлен върху стъкления покрив на ресторанта долу. Това е една от онези сензационни истории, които не се случват всеки ден.

— Защо смятате така?

— Заради странния стил на убийството, популярността на жертвата, заради факта, че убиецът изглежда е успял да остане напълно незабелязан — това е една супер-история. Не мога да оставя да ми се изплъзне.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Подробностите не са важни. Налага се да изляза оттук.

— Подробностите винаги са важни.

Смитбак усети, че оптимизмът започва да го напуска.

— Не е само работата. Става въпрос и за жена ми. Нора. Тя мисли, че съм в Атлантик сити под прикритие и работя по друга история за „Таймс“, но съм сигурен, че се тревожи за мен. Само ако мога да изляза оттук и да й се обадя, да й кажа, че съм добре. Оженихме се едва преди няколко месеца. Сигурен съм, че разбирате.

— Определено. — Директорът слушаше с подчертано съчувствие и внимание.

Смитбак, окуражен отново, продължи:

— Този предполагаем убиец, който ме преследва, той не ме безпокои. Мога да си отварям очите и да се пазя. Няма нужда да се крия тук повече и да се преструвам, че съм някакъв откачен.

Д-р Тисандър кимна отново.

— Ами-и-и, това е. Макар да бях настанен тук с най-добри намерения, фактът е, че не мога да остана тук и минута повече. — Той се изправи. — А сега, бихте ли били така любезен да ми поръчате кола? Сигурен съм, че агент Пендъргаст ще покрие разходите. Или аз ще се радвам да ви изпратя чек веднага щом се върна в Ню Йорк. Той ми взе портфейла и кредитните карти по пътя за насам. — Смитбак остана прав.

За миг над стаята легна тишина. След това директорът се наведе напред бавно, протегна ръцете си върху бюрото и преплете пръсти.

— Сега, Едуард — започна той с равния си любезен глас, — както знаете…

— И стига вече с този „Едуард“ — прекъсна го Смитбак с неприкрито раздразнение. — Името ми е Смитбак. Уилям Смитбак Джуниър.

— Моля ви, позволете ми да продължа. — Последва пауза, след това друга съчувствена усмивка. — Боя се, че не мога да се съглася с молбата ви.

— Това не е молба: това е изискване. Казвам ви, напускам! Не можете да ме задържате против волята ми.

Тисандър прочисти гърлото си търпеливо.

— Грижата за състоянието ви бе поверена на нас. Семейството ви е подписало документи за този избор. Вие сте се задължили да останете известно време за наблюдение и лечение. Ние сме тук, за да ви помогнем, а за да го направим ни е нужно време.

Смитбак гледаше невярващо.

— Извинете ме, д-р Тисандър, но не смятате ли, че можем поне да се откажем от прикритието?

— Какво прикритие можете да имате предвид, Едуард?

— Не съм Едуард! Исусе. Знам какво са ви казали и няма нужда да се преструвате повече. Трябва да се върна към работата си, към жена си, към живота си! Казвам ви, не ме е страх от никакъв убиец. Тръгвам си оттук. Веднага.

Лицето на д-р Тисандър запази благото си, търпеливо изражение.

— Тук сте, Едуард, защото сте болен. Това, което твърдите за работата си в „Ню Йорк Таймс“, за прикритието, под което се намирате, за това, че ви преследва убиец — тъкмо то е причината да сте тук.

— Какво? — заекна Смитбак отново.

— Както вече казах, ние знаем много за вас. Имам досие, дебело две педи. Единственият начин да се оправите е да погледнете истината в очите, да изоставите тези заблуди и фантазии, този измислен свят, в който живеете. Никога не сте имал работа в „Таймс“ или където и да е. Не сте женен. И никакъв убиец не е по петите ви.