Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Сигурно се дължеше и на факта, че бе излязъл от къщи час и половина по-рано. От няколко дни Нора беше в отвратително настроение, почти не спеше и работеше в музея доста след полунощ. Това, както и хладната размяна на любезности между нея и Марго Грийн предишната вечер в „Костите“, му беше дошло в повече. Марго беше стара приятелка и затова се огорчи, че двете с Нора не се разбират. Твърде еднакви са, помисли си той. Опърничави и умни.

Пред него се простираха магистралата Уестсайд и река Хъдсън. Вместо да завие на юг по магистралата и да продължи към центъра на града, шофьорът даде газ и насочи таксито на север.

— Какво става, по дяволите! — изруга Смитбак. — Хей, движиш се в погрешна посока!

В отговор шофьорът наду още повече, игнорирайки клаксоните и премина в най-лявото платно.

По дяволите, английският му е по-лош, отколкото си мислех. Смитбак почука по дебелата плексигласова преграда.

— Движиш се в погрешна посока. Разбра ли? По-греш-на по-со-ка. Казах Четиридесет и четвърта. Отклони се по Деветдесет и пета и обърни.

Шофьорът не отговори. Вместо това продължи да увеличава скоростта, като влизаше и излизаше от лентата и изпреварваше кола след кола. Изходът за Деветдесет и пета се мерна за миг и остана зад гърба им.

Смитбак усети, че устата му пресъхва. Исусе, отвличат ли ме, какво става?! Той се пресегна към ключалката на вратата, но както в повечето таксита, външното копче беше махнато и самото лостче беше заклинено под равнището на прозоречната рамка.

Това го накара да поднови неистовото чукане по плексигласовата преграда.

— Спри колата! — изкрещя той, когато гумите изсвистяха на един завой. — Пусни ме да изляза.

Понеже не получи отговор, Смитбак бръкна в джоба си и измъкна клетъчния си телефон, за да набере 911.

— Откажете се, господин Смитбак — долетя гласът от предната седалка. — В добри ръце сте, уверявам ви.

Смитбак замръзна насред набирането. Познаваше този глас: познаваше го добре. Но той определено не принадлежеше на приличащия на средиземноморец мъж на предната седалка.

— Пендъргаст? — произнесе той невярващо.

Мъжът кимна. Гледаше в огледалото за обратно виждане, изучавайки внимателно колите зад тях.

Страхът се уталожваше — бавно, бавно, — за да се замени от изненада. Пендъргаст, помисли си Смитбак. О, Господи. Защо се чувствам толкова притеснен всеки път, когато налетя на него?

— Значи слуховете не са били верни — каза той.

— За моята смърт? Повече от сигурно.

Смитбак осъзна, че се движеха поне със сто и шейсет километра в час. Колите, край които профучаваха, се мяркаха като неясни, цветни петна.

— Ще ми кажете ли какво става? И защо сте така дегизиран? Приличате на беглец от турски затвор… Надявам се нямате нищо против, че се изразявам така — добави той припряно.

Пендъргаст погледна отново в огледалото.

— Отвеждам ви на безопасно място.

В първия момент той не схвана.

— Отвеждате ме… къде?

— Вие сте белязан. По следите ви е опасен убиец. Заплахата е от такъв характер, че ме накара да взема необичайни мерки.

Смитбак отвори уста да възрази, но спря. Тревога, неверие и удивление се смесиха в еднаква степен в съзнанието му. Изходът за Сто двайсет и пета улица отлетя зад тях с едно мигване на окото.

Смитбак възвърна гласа си.

— По следите ми е опасен убиец? Защо?

— Колкото повече знаете, толкова по-опасно става за вас.

— Откъде знаете, че съм в опасност? Не съм ядосал никого — във всеки случай не и наскоро.

Смитбак погледна неспокойно надясно и си помисли, че за миг зърва къщата на Ривърсайд Драйв 891 — стара, призрачна — да се издига над зеленината на парка Ривърсайд.

Сега колата се движеше толкова бързо, че гумите сякаш не докосваха асфалта. Смитбак се огледа за предпазен колан, но такъв нямаше. Отминаваха колите като малки спирки. Що за дяволски двигател има това нещо?! Той преглътна.

— Нямам намерение да ходя никъде, докато не разбера какво става. Вече съм семеен човек.

— Нора ще е добре. Ще й кажат, че от „Таймс“ са ви изпратили на спешна командировка и че известно време няма да можете да се свързвате с нея. Ще се погрижа лично.

— Добре, а „Таймс“? По средата съм на много важна задача.

— Един доктор ще съобщи в редакцията за внезапно сполетялото ви сериозно заболяване.

— О, не! Няма начин. „Таймс“ е място, където действа законът на джунглата. Въобще не ги интересува дали съм болен или умирам. Губя статията.

— Ще има други.