Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Друг някой изкрещя с преправен глас:

— О, Били, скъпи, тази шапка ти стои фантастично!

Смитбак свали шапката и с отвращение я захвърли.

За пръв път репортерският му гений го бе подвел. Вече имаше лошо предчувствие за тази задача. Още не бе започнала, а вече миришеше на гнило. Въпреки мразовития януарски въздух, Смитбак почти чувстваше горещия дъх на Хариман във врата си.

Обърна се и с натежало сърце зае мястото си сред тълпата, за да изчака официалния брифинг.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста отвори вратата на бирария „МакФийлис“, уморен до смърт. „МакФийлис“ беше възможно най-уютният ирландски бар, който можеше да се намери в Ню Йорк, а тъкмо сега Д’Агоста се нуждаеше от малко уют. Помещението беше тъмно, дълго и тясно, с лакиран дървен бар от едната страна и сепарета от другата. По стените бяха накачени стари снимки на спортисти, чиито лица не можеха да се различат изпод дебелия слой прах. Зад бара се виждаха шест реда бутилки, а до вратата се мъдреше древен джубокс, от онези, на които ирландските шлагери бяха изписани със зелено мастило. Бяха заредени Гинес, Харп и Бас. Миришеше на мазна храна и разлята бира. Сякаш единствената носталгична нотка, която липсваше, беше мирисът на тютюн, а специално на Д’Агоста това съвсем не му липсваше: беше отказал цигарите още преди години, когато напусна полицията и отиде в Канада да пише романи.

В „МакФийлис“ почти нямаше хора Тъкмо както ДАгоста обичаше. Той си избра един от високите столове и го придърпа към бара. Барманът Патрик го забеляза и веднага дойде.

— Хей, лейтенант — рече той и приплъзна към него пластмасова подложка. — Как върви?

— Върви.

— Обичайното?

— Не, Пади, тъмна малцова, ако обичаш. И един по-суровичък чийзбургер.

След минута халбата пристигна и Д’Агоста замислено отпи от пяната с цвят на мока. Напоследък почти никога не си позволяваше това удоволствие — в последните няколко месеца бе отслабнал с десет килограма и не се канеше да ги качва обратно, — но тази вечер щеше да направи изключение. Лора Хейуърд щеше да се върне у дома много късно, защото работеше по онова странно обесване, което се бе случило в горен Уестсайд по обяд.

Той бе прекарал една безплодна сутрин в търсене на улики. В архивите нямаше нищо за Рейвънскрай, имението на пра-леля Корнелия в окръг Дъчес. Беше направил справка с Нюорлиънското полицейско управление за отдавна изгорялата резиденция на Пендъргастови със същия резултат. И в двата случая не пишеше нито дума за Диоген Пендъргаст.

След работа той се бе върнал на Ривърсайд Драйв 891, за да прегледа за пореден път оскъдните доказателства, които Пендъргаст бе събрал. Беше позвънил на Лондонската банка, където, според записките на Пендъргаст, Диоген бе пожелал да му приведат парите навремето. Сметката беше закрита от двайсет години и нямаше информация какво се е случило с парите. Запитванията му до банките в Хайделберг и Цюрих донесоха същия отговор. Той разговаря с английското семейство, чийто син за кратко е бил съквартирант на Диоген в Сандрингъм, колкото да научи, че младежът се е самоубил ден, след като са му свалили усмирителната риза.

След това той се обади на адвокатската фирма, която бе посредничила при кореспонденцията между Диоген и семейството му. Прехвърляха го от един на друг юридически секретар, и така — до безкрайност, а на всичкото отгоре се налагаше всеки път да преповтаря молбата си. Най-сетне на телефона застана някакъв адвокат, който не благоволи да се представи, и който осведоми Д’Агоста, че Диоген Пендъргаст вече не е техен клиент, че поверителността между адвокат и клиент му забранява да дава допълнителна информация и че, впрочем, всички документи отдавна са унищожени по желание на гореспоменатата личност.

След пет часа и най-малко трийсетина телефонни разговора, Д’Агоста не бе научил абсолютно нищо.

Той се върна отново към вестникарските изрезки, които Пендъргаст бе събрал за различни допълнителни престъпления. Бе обмислял да се обади на разследващите случая служители, но после се отказа. Пендъргаст със сигурност вече го бе направил; ако съществуваше информация, която да си заслужава, той би я сложил в папките. Във всеки случай Д’Агоста все още не разбираше с какво са били толкова важни за Пендъргаст тези изрезки — разхвърляни сякаш по цялата планета, престъпленията, за които те съобщаваха, продължаваха да изглеждат несвързани на пръв поглед.

Минаваше два часът. Д’Агоста знаеше, че по това време капитан Сингълтън трябваше да е излязъл: той неизменно прекарваше следобедите навън, проверявайки лично важните случаи. Затова Д’Агоста напусна Ривърсайд 891 и се насочи към управлението, където се промъкна до бюрото си, включи компютъра и набра паролата си. Останалата част от следобеда прекара в ровене из всички юридически и правителствени бази данни, до които успя да се добере: на Нюйоркското полицейско управление, на щата, на федералните, на Интерпол, дори на обществената администрация по сигурността. Нищо. Въпреки цялата смазваща, безкрайна документация, породена от затягащия се възел на правителствената бюрокрация, Диоген беше преминал през всичко това като дух, без да остави никакви следи. Сякаш този тип наистина беше умрял.