Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Точно тогава на Д’Агоста му писна и отиде в „МакФийлис“.

Чийзбургерът му пристигна и той започна да яде, като едва-едва отхапваше. От разследването му не бяха изминали дори четиридесет и осем часа и вече нямаше никакви идеи. Огромната изобретателност и находчивост на Пендъргаст изглеждаха малко приложими срещу един призрак.

Той отхапа апатично още няколко хапки от бургера си, допи бирата, хвърли няколко банкноти на бара и като кимна на Патрик, излезе. Опитай се да получиш колкото може повече информация от детектив капитан Лора Хейуърд, но имай предвид, че в неин интерес е да бъде замесена минимално. Всъщност, Д’Агоста й бе разказал съвсем малко за разследването си след визитата, която бяха направили на пра-леля Корнелия. По някаква странна причина това му изглеждаше най-правилно.

Защо?

Той мушна ръце в джобовете си и се приведе под студения януарски вятър. Дали се дължеше на разумните думи, които му бе казала? Вини, това е лудост. Писмо, което не съдържа нищо друго, освен една дата. Няколко необмислени заплахи, отправени преди двайсет — трийсет години. Не мога да повярвам, че си губиш времето.

А може би — само може би — той се страхуваше, че тя е убедила и него, че това е лудост.

Шляейки се, той стигна до пресечката на Седемдесет и седма и Първо авеню. Грозният жилищен блок в бяло и брик, в който деляха жилище с Лора Хейуърд, се издигаше на ъгъла. Той потрепера и погледна часовника си. Осем часът. Лора сигурно още не се бе прибрала. Щеше да сервира масата за нея, да сложи остатъка от лазанята неаполитана в микровълновата. Беше любопитен да чуе нещо повече по този нов случай на убийство, по който тя работеше. Но нещо накара съзнанието му да спре да обикаля в кръг.

Портиерът направи закъснял, безочлив опит да му отвори вратата. Д’Агоста влезе в тесния коридор и затърси ключовете в джоба си. Вратата на един от асансьорите отпред стоеше отворена подканящо. Д’Агоста влезе в кабинката и натисна копчето за петнайстия етаж.

Точно когато вратата се затваряше, една облечена в ръкавица ръка се стрелна и я отвори насила. Беше омразният портиер. Той се намъкна вътре, после се обърна с лице към вратата, като кръстоса ръце и игнорира напълно Д’Агоста. Неприятна миризма на нечисто тяло изпълни тясното пространство.

Д’Агоста го изгледа с раздразнение. Беше смугъл тип с месесто лице, кафяви очи и доста излишни килограми. Странно: не бе натиснал копчето за собствения си етаж. Д’Агоста отмести очи, загубил интерес и погледът му падна върху таблото с индикатора за етажите. Пети, шести, седми…

Портиерът се наведе напред и натисна стоп-бутона. Асансьорът рязко спря.

— Какво ви става? — изгледа го Д’Агоста.

Спътникът му обаче не си даде труд да го погледне. Вместо това извади авариен ключ от джоба си, вкара го в контролния панел, завъртя го, след което ловко го измъкна. Асансьорът подскочи и започна да се спуска отново надолу.

Лора беше права, помисли си Д’Агоста. Този тип има сериозни проблеми с поведението.

— Вижте, не знам какво, по дяволите, си мислите, че правите, но можехте да изчакате, докато стигна до етажа си. — И Д’Агоста отново натисна копчето за петнайсетия етаж.

Асансьорът не се подчини. Той продължи да слиза, подмина фоайето и се насочи към мазето.

Пулсът на Д’Агоста се учести и раздразнението му премина в тревога. Полицейският му радар беше излязъл от строя. Предупредителните думи в бележката на Пендъргаст внезапно проблеснаха в съзнанието му: „Диоген е безкрайно опасен. Не привличай вниманието му по-рано, отколкото е необходимо.“ Почти без да мисли, той се пресегна към палтото си и измъкна служебното си оръжие.

Но докато го правеше, портиерът се обърна към него и с изумително, светкавично движение го блъсна към стената на асансьора и изви ръцете зад гърба му, стискайки ги ловко в болезнена хватка. Д’Агоста потръпна, осъзнал, че е в белезници. Той си пое въздух, за да извика за помощ, но — почти като по телепатия — една облечена в ръкавица ръка притисна здраво устата му.

Д’Агоста потръпна отново, не можеше да повярва, че така бързо и тотално бе обезоръжен и прикован.

После портиерът направи нещо странно. Наведе се леко напред и приближи устни до ухото на Д’Агоста. Когато заговори, думите дойдоха като едва доловим шепот:

— Моите най-искрени извинения, Винсънт…

Детектив капитан Лора Хейуърд прекоси дневната и надникна през прозореца, като внимаваше, за да не блъсне масата под него. През дупката в строшеното стъкло тя видя далече долу Бродуей, най-накрая притихнал. Беше дала строги заповеди на хората си да затворят мястото на престъплението и те бяха свършили добра работа: ранените бяха откарани бързо в спешното, зяпачите и любопитните очевидно се бяха уморили и замръзнали и се бяха разотишли. Представителите на пресата проявяваха голяма упоритост, но дори и на тях им се наложи да се задоволят със сбитата информация, която им беше дала през късния следобед. Сцената на местопрестъплението, която включваше апартамента и ресторанта отдолу, се бе оказала объркваща, но Лора координираше работата на всички разследващи екипи лично и сега най-сетне юридическата работа беше на път да приключи. Специалистите, които се занимаваха с пръстовите отпечатъци, фототехниците и криминалистите отдавна си тръгнаха. Беше останала само една от жените, които се занимаваха с доказателствения материал, но и тя щеше да си тръгне до час.