Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

В края на краищата успя с голямо усилие да накара крайниците си да реагират. Вдигна се на колене, след това се изправи, залитайки. Останалите пълзяха, помещението се изпълни с глухи крясъци, стеналия и ругатни. Навсякъде се виждаха стъкла. Масата от дясната му страна — жените и плодовите им салати — се бяха превърнали в купчина от храна, кръв, цветя, покривки, салфетки и дървени трески. Собствената му маса бе покрита с парчета стъкло. Двайсет и пет доларовата топка сурово месо бе единственото нещо, което бе пощадено и тя седеше в самотно великолепие, свежа и блестяща.

Очите му се преместиха върху клиента му, който все още седеше без да мръдне, костюмът му бе оплискан с нещо, неподдаващо се на описание.

Крайниците на Соутъл рязко и съвсем неволно се размърдаха. Той се огледа наоколо, намери вратата, направи една стъпка, загуби равновесие, но се задържа и направи втора стъпка.

Гласът на клиента му го настигна:

— Вие… вие тръгвате ли си?

Въпросът беше толкова безсмислен, толкова не на място, че Соутъл избухна в задавен, дрезгав смях.

— Да си тръгвам? — повтори той, чистейки ухото си. — Да Аз си тръгвам. — И той се насочи към вратата, като кашляше и се смееше. Краката му хрущяха по стъклата и порцелановите парчета и го отвеждаха далеч от това ужасно място. Той излезе на тротоара и пое на юг, като от време на време подтичваше, разблъсквайки пешеходците по пътя си.

Отсега нататък народът щеше да се избива да идва в Де Пленс.

Уилям Смитбак Младши излезе от таксито, хвърли една смачкана двайсетачка през отворения прозорец и огледа Бродуей по посока към Линкълн Сентър. Няколко пресечки по-нататък, към жилищните квартали, той можа да различи огромна тълпа от хора. Те се бяха излели на Кълъмбъс и от другата страна на Шейсет и пета улица, създавайки страхотно задръстване. Чуваше несекващия оркестър на клаксоните, воя на сирените, и отвреме-навреме разтърсващия земята тръбен рев на някой камион.

Смитбак си проправи път през морето от неподвижни коли, после зави на север и се затича нагоре по Бродуей, оставяйки с дъха си облачета пара в студения януарски въздух. Тези дни изглеждаше сякаш откъдето и да тръгне, все тича. Сега той бързаше да предаде материала си навреме, търчеше за всяка нова задача, а понякога пускаше и по две статии на ден. Съпругата му Нора Кели, с която бяха женени от два месеца, не беше щастлива. Тя бе очаквала спокойни вечери, на които да споделят как са прекарали деня, преди да се оттеглят за продължителни удоволствия. Но Смитбак не намираше време нито за ядене, нито за удоволствия. Тези дни все тичаше. И си имаше убедителна причина. Брайс Хариман също тичаше и здравата му дишаше във врата.

Това бе една от най-гадните изненади в живота на Смитбак — когато се върна от медения си месец и завари Брайс Хариман, разположил се насред офиса му, да се подхилква мръсно, издокаран в непоносимите си дрехи на възпитаник на частно училище, и да го посрещне с „нашата статия“.

Нашата статия. О, Господи!

Всичко си беше вървяло нормално. Той беше изгряваща звезда в „Таймс“ и беше направил половин дузина сензационни новини за също толкова месеца. Фентън Дейвис, неговият редактор, беше започнал автоматично да се обръща към Смитбак, когато настъпеше момент да се възложат големите задачи. Най-после бе убедил гаджето си Нора да спре да търси стари кокали и да копае гърнета, за да се оженят. А меденият им месец в Ангкор? Беше като сбъдната мечта — особено седмицата, която бяха прекарали в изгубения храм Банти Кхмар, промъквайки се през джунглата без да се боят от змии, малария и хапещи мравки, докато изследваха огромните руини. Спомни си как мислеше по време на пътуването към дома, че животът му не би могъл да е по-хубав.

И се бе оказал прав.

Въпреки угодническата колегиалност на Хариман, беше ясно още от първия ден, че ще е заплаха за Смитбак. Не за пръв път бяха кръстосвали шпаги, но никога преди в един и същи вестник. Как бе успял да си осигури отново да бъде назначен в „Таймс“, докато Смитбак беше на другия край на света? На Смитбак му се повдигаше от начина, по който Хариман се мазнеше на Дейвис, като му носеше всяка сутрин кафе лате и го слушаше сякаш е Делфийският оракул. Но този почин изглежда работеше. Тъкмо миналата седмица Хариман бе успял да си осигури статията за „Ухажора“, която по право принадлежеше на Смитбак.

Смитбак ускори темпото. Беше съвсем близо до Шейсет и пета и Бродуей — мястото, за което се казваше, че някакъв тип паднал право сред хората, които обядвали. Вече виждаше безбройните телевизионни камери, репортерите, които проверяваха касетофоните си, звукооператорите, които нагласяваха микрофоните. Това бе неговият шанс да затъмни Хариман, носейки се на гребена на вълната.