Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

До него беше по-малкият му брат с рижа коса, притиснал длани една в друга, пръстите му сочеха към небето, сякаш се молеше. За разлика от по-големия си брат, Диоген изглеждаше малко занемарен. Но това не се дължеше на нещо в дрехите или прическата му. Може би идваше от апатично отпуснатите му крайници, така не в съзвучие с благочестивата поза на ръцете. Или пък от полуотворените устни, прекалено плътни и чувствени за такова малко дете. Двете очи изглеждаха еднакви — снимката явно бе правена преди болестта.

Все пак вниманието на Д’Агоста бе привлечено от очите. Те не гледаха в обектива, а в някаква точка отвъд него, ако изобщо гледаха в нещо. Изглеждаха като стъклени, почти мъртви, не на място върху това дребно детско лице. Д’Агоста усети неприятно свиване в стомаха.

Нещо отстрани прошумоля и той подскочи. Констанс Грийн внезапно се бе материализирала до него. Изглежда бе придобила способността на Пендъргаст да се появява напълно безшумно.

— Съжалявам — произнесе тя. — Не исках да ви стресна.

— Няма нищо. Само гледането на всичко това е достатъчно да накара човек да се изнерви.

— Извинете ме. Да се изнерви?

— Такава е думата.

— Открихте ли нещо интересно? Изобщо нещо?

Д’Агоста поклати глава.

— Нищо, за което да не сме говорили преди. — Той направи пауза. — Въпросът е, че тук не виждам нищо за болестта на Диоген. Скарлатина, според леля Корнелия. Тя каза, че това го е променило.

— Бих искала да мога да ви дам повече информация. Прегледах сбирката и семейните документи, в случай, че Алойзиъс е пропуснал нещо. Но той бе изключително акуратен. Наистина няма нищо друго.

Нищо друго. Местонахождението на Диоген, външността му, заниманията му, дори престъплението, което планираше да извърши: всичко бе неясно.

Имаше само една дата — 28-и януари. Следващият понеделник.

— Може би Пендъргаст се е заблуждавал — каза Д’Агоста, опитвайки се да звучи оптимистично. — Относно датата, имам предвид. Може би става дума за друга година? А може би е нещо съвсем отделно? — Той посочи пръснатите по масата документи. — Всичко това изглежда толкова далечно и отдавна отминало. Трудно е да се повярва, че е възможно да се случи нещо потресаващо.

Единственият отговор, който дойде откъм Констанс беше слаба, мимолетна усмивка.

Хорас Соутъл върна с облекчение огромното, изписано върху прилична на пергамент хартия меню, на келнера. Той искаше веднъж — само веднъж — да дойдеше клиент при него. Мразеше безкрайната джунгла от бетон, в която всичките те работеха: Чикаго, Детройт, а сега — Ню Йорк. Веднъж щом го разбереш, Де Пленс не беше чак толкова лошо място. Познаваше най-добрите дупки, в които можеш да се наливаш с алкохол, както и баровете с едрогърди красавици. Някои от клиентите му можеха дори да започнат да изпитват голямо възхищение към чаровете на Илинойс.

Клиентът му, седнал срещу него, бе поръчал нещо, което звучеше като повърнато от говеждо. Хорас Соутъл се питаше дали мъжът знае наистина какво поръчва. Той самият бе прегледал менюто първо от едната, а после и от другата страна с големи опасения. Изписани с ръкописен шрифт, направо непроизносими думи. Беше се спрял на нещо, което се наричаше стек тартар. По дяволите, можеше ли да се окаже гадно? Дори французите не биха могли да развалят стека. А той обичаше сос тартар върху рибени хапки.

— Имате ли нещо против да ги прегледам още веднъж, преди да подпиша? — попита клиентът и взе договорите. Соутъл кимна.

— Давайте, давайте. — Няма значение, че бяха прекарали последните два часа, преглеждайки ги направо през лупа. Човек ще си рече, че този тук си купува имот за един милион долара на Палм Бийч, а не за петдесет хиляди в стандартизиран комплекс.

Клиентът зарови нос в документите и Соутъл се огледа, ронейки механично хляба. Седяха в нещо като остъклено кафене, което беше изнесено на тротоара извън главната частна ресторанта. Всички маси бяха заети — тези нюйоркчани с лица като от тесто определено имаха нужда да постоят на слънце. Три чернокоси, мършави жени седяха на съседната маса и кълвяха плодови салати. Отсреща дебел бизнесмен усърдно гребеше от чиния, пълна с нещо жълто и лигаво.

Един камион премина с ужасяващ вой на гумите, сякаш само на няколко инча от стъклената стена и ръката на Соутъл инстинктивно стисна хляба. Той с отвращение избърса ръка в покривката. Защо, по дяволите, клиентът бе настоял да ядат тук отвън, на януарския студ? Той хвърли поглед през стъкления таван, към розовия навес, върху който с бяло бе избродирано „Старият град“. Над него се извисяваха онези бетонни катакомби, които в Ню Йорк сити минаваха за апартаменти. Соутъл изгледа с подозрение редиците еднакви прозорци, които се издигаха към потъмнялото от сажди и изгорели газове небе. Приличаше на шибан затвор. Сигурно побираше хиляда души. Как ли издържаха?