Дъглас Престън - Ден на гнева

— Искате да кажете, някой, от когото да изпомпам информация.

— На карта е заложен най-значимият научен експеримент в човешката история. — Локууд почука по досието и вдигна очи към Форд. — Е?

Отвръщайки на погледа му, Форд видя как лявата ръка на Локууд нервно гали някакво камъче върху бюрото.

Локууд притеснено се усмихна, сякаш са го спипали на местопрестъплението.

— Това ли? — В очите на Локууд изведнъж се мярна сянка, лицето му се изопна и придоби предпазливо изражение.

— Какво е? — попита Форд.

— Камъчето, което ми носи късмет.

— Може ли да го видя?

Локууд неохотно плъзна камъчето към Форд. Той го завъртя в шепата си и видя малка вкаменелост на трилобит от другата страна.

— Интересно. Има ли някакво специално значение?

Локууд като че ли се поколеба.

— Моят брат близнак го намери през лятото, когато станахме на девет години. Това камъче ме тласна по пътя към науката. Той… се удави няколко седмици след това.

Форд опипа камъчето, излъскано от докосванията през годините. Беше намерил вътрешния човек — и той неочаквано му хареса.

— Наистина имам нужда да приемеш задачата, Уайман.

„И аз се нуждая от нея.“ Той внимателно остави камъчето на бюрото.

— Добре, ще го направя. Но ще работя по свой начин.

— Струва ми се справедливо. Но не забравяй — никакви своеволия.

Локууд стана и извади куфарче от бюрото си, пъхна вътре досиетата, затвори го и го заключи.

— Вътре има сателитен телефон, лаптоп, ориентировъчен комплект, портфейл, пари и официалната ти задача за прикритие. Чака те хеликоптер. Охраната пред кабинета ми ще те заведе. Дрехите и другите ти вещи ще изпратим отделно. — Той заключи куфарчето и завъртя шайбите. — Комбинацията се състои от седмия до десетия знак на числото пи — каза той и се усмихна на собственото си остроумие.

— Ами ако не съм съгласен с фразата „никакви своеволия“?

Локууд побутна куфарчето по масата.

— И не забравяй, не те познаваме — каза той.

Букър Кроули се облегна назад в своя президентски стол „Грундлих“ и огледа петимата мъже, настанили се край масата от бубинга 6 6 Африкански палисандър — скъпо декоративно дърво, на цвят от светлочервено до виолетово с пурпурни жилки; използва се за направа на музикални инструменти, редки мебели и декоративни панели в луксозните автомобили. — Бел.ред. . По време на продължителната си процъфтяваща кариера като лобист Кроули беше научил, че за книгата наистина може да се съди по корицата, поне в повечето случаи. Вдигна поглед към човека точно срещу себе си, който носеше абсурдното име Делбърт Язи, огледа воднистите му очи и печалното му изражение, евтиният костюм, токата на колана му с четвърт кило сребро и тюркоази, каубойските ботуши, чиято подметка явно бе сменяна няколко пъти. С две думи, Язи изглеждаше управляем. Беше селяндур, недодялан индианец, който се правеше на каубой и който незнайно как се бе оказал новоизбраният старейшина на така наречения народ на навахо. Предишна месторабота: портиер в училище. Кроули трябваше да обясни на Язи, че във Вашингтон хората уговарят срещите си предварително, а не просто цъфват на място — особено в неделя сутрин.

Мъжете, които седяха отляво и отдясно на Язи, образуваха така наречения племенен съвет. Единият приличаше на истински жив индианец с мънистена лента, прибрана на опашка дълга коса, кадифена индианска риза със сребърни копчета и тюркоазена огърлица. Двама бяха облечени в костюми от конфекция. Петият, подозрително бял, носеше ушит по поръчка костюм от „Армани“. С него трябваше да внимава.

— Е! — поде Кроули. — Приятно ми е да се срещна с новия водач на народа на навахо. Нямах представа, че сте в града! Поздравления за избора — също и на вас, членове на племенния съвет. Добре дошли!

— Радваме се, че сме тук, господин Кроули — каза Язи тихо и безизразно.

— Наричайте ме Букър, моля!

Язи наклони лава, но не предложи и към него да се обръщат на малко име. „Е, нищо чудно — помисли си Кроули, — ако името ти е Делбърт.“

— Да ви предложа нещо за пиене? Кафе? Чай? Минерална вода?

Всички поискаха кафе. Кроули натисна интеркома, даде нареждания и няколко минути по-късно влезе мъж, който буташе количка, на която имаше сребърна каничка за кафе, съд за сметана, захарница и чаши. Кроули наблюдаваше ужасен как лъжичките със захар потъват една след друга — общо пет — в чернилката на кафето на Язи.

— Лично за мен е огромно удоволствие да работя с народа на навахо — продължи Кроули. — Сега, когато Изабела е почти готова да заработи, моментът наистина е подходящ всички да празнуваме. Ценим взаимоотношенията си с народа на навахо и очакваме да работим заедно още дълго занапред.