Дъглас Престън - Ден на гнева

Чесната кацна на пистата и се запъти към една сглобяема военна барака. Отзад имаше няколко хангара, които блестяха на светлината. Пилотът отвори вратата. Понесъл даденото му от Локууд куфарче, Форд стъпи на топлата настилка. Никой не го чакаше.

Пилотът му махна за сбогом, върна се вътре и след миг малкият самолет отново бе във въздуха — алуминиев проблясък, който чезнеше в тюркоазеното небе.

Форд погледа как самолетът изчезва и после се запъти към терминала.

На вратата висеше дървена табела, изписана на ръка с букви в стила на Дивия запад.

НЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!

По нарушителите се стреля.

Имам предвид теб, приятелче!

Г. Хейзълиъс, шериф

Бутна я с пръст и се заслуша как скърца, клатейки се напред-назад. До табелата на забити в бетона метални стълбове светлосиня официална табела съобщаваше на сух бюрократичен език почти същото. На пистата духаше вятър, който вдигаше облаци прах от асфалта.

Опита вратата на терминала. Заключено.

Форд отстъпи назад и се огледа, изпитвайки чувството, че са го пуснали в началото на филма „Добрия, Лошия и Злия“.

Скрибуцането на табелата и воят на вятъра извикаха в съзнанието му един спомен — онзи ежедневен момент, когато се прибираше от училище, вдигаше ключа, провесен на шията си, отключваше вратата на семейната им къща във Вашингтон и заставаше сам насред тази голяма и отекваща постройка. Майка му все беше я на прием, я на благотворително мероприятие, а баща му отсъстваше, зает с правителствените си дела.

Боботенето на приближаващо се превозно средство го върна в настоящето. Джип „Ранглър“ изкачи едно възвишение, изгуби се зад терминала и отново се появи от другата страна върху настилката на пистата. Колата зави със скърцане и след това се закова на място пред него. Отвътре изскочи мъж с широка усмивка и с протегната за поздрав ръка. Грегъри Норт Хейзълиъс. Изглеждаше точно като на снимката в досието — зареден с енергия.

— Я’ат еех ши ей, Грегъри — поздрави Хейзълиъс и стисна ръката на Форд.

— Я’ат еех — отговори Форд. — Не ми казвай, че говориш навахо.

— Само няколко думи, които научих някога от своя студент. Добре дошъл.

Краткият преглед на досието на Хейзълиъс показваше, че този човек говори дванайсет езика, сред които фарси, два диалекта на китайски и суахили. Не се споменаваше за навахо.

Форд беше висок около метър и деветдесет и обикновено се налагаше да сведе очи, за да срещне погледа на събеседника си. Този път трябваше да се взре по-ниско от обичайното. Хейзълиъс беше висок малко повече от метър и шейсет — една небрежно-елегантна фигура с добре изгладени панталони в цвят каки, кремава копринена риза и индиански мокасини. Очите му бяха толкова сини, че приличаха на парченца осветен стъклопис. Орловият му нос тръгваше от високо и гладко чело, увенчано с чуплива кестенява коса, гладко сресана. Малко пакетче, заредено с непропорционално огромна енергия.

— Не очаквах да ме посрещне лично главният.

— Всички вършим по две неща — засмя се Хейзълиъс. — Аз съм щатният шофьор. Заповядай.

Форд сгъна тялото си на предната седалка, а Хейзълиъс кацна с птича грациозност на мястото на шофьора.

— Докато подготвяхме Изабела за пускане, не исках да ми се мотае голям помощен персонал — обърна се към него Хейзълиъс със сияйна усмивка. — А и ми се щеше да те посрещна лично. Ти си нашият лош късмет.

— Лош късмет ли?

— Бяхме дванайсет. Сега сме тринайсет. Заради теб може да се наложи да изхвърлим някой през борда — засмя се той.

— Доста сте суеверни.

— Не питай! — през смях отвърна Хейзълиъс. — Не мърдам без заешкото си краче — обясни той и извади от джоба си старо, противно и останало почти без козина отрязано краче. — Баща ми ми го даде, когато бях на шест.

— Прелестно.

Хейзълиъс натисна с крак газта, джипът се стрелна напред и залепи Форд за седалката. Ранглърът се понесе по пистата и шумно пое по наскоро асфалтиран път, който се виеше между хвойните.

— Тук е като на летен лагер, Уайман. Всеки сам се обслужва — готвим си, почистваме, шофираме. Всичко. Имам специалистка по струнната теория, която прави страхотно печено, психолог, който ни помогна да си направим прекрасна винарска изба, и хора с различни други умения.

Форд стисна дръжката, когато джипът зави със свистене на гумите.

— Притесняваш ли се?

— Събуди ме, когато пристигнем.

— Не мога да устоя на тези пусти пътища — засмя се Хейзълиъс, — няма полицаи и камери, които те наблюдават с километри. Ами ти, Уайман? Какви специални умения имаш?