Дъглас Престън - Ден на гнева

Бигей скръсти ръце:

— Твърде късно е да ме изслушваш.

— Опитай.

Бигей разтвори ръцете си и се наведе напред:

— Никой не е питал хората тук дали искат тази Изабела. Всичко е уговорено в Уиндоу Рок. Те получават парите, а ние нищо. Казаха ни, че ще има работа, обаче след това вие доведохте строители от другаде. Казаха, че ще има икономическо развитие, обаче вие си карате храната и всичко необходимо от Флагстаф. Нито веднъж не сте пазарували в нашите местни магазини в Блу Гап или в Раф Рок. Строите къщите си в долината Анасази, осквернявате гробове и отнехте пасища, които все още използвахме, без никаква компенсация. А сега чуваме да се говори за разбиване на атоми и за радиация.

Той положи големите си ръце върху коленете и гневно изгледа Форд.

Форд кимна:

— Слушам те.

— Радвам се, че не си глух. Много си невеж по отношение на нас — бас ловя, не знаеш дори кое време е — изви въпросително вежди той. — Хайде, кажи ми, кое време е според теб.

Форд съзнаваше, че му поставят капан, но въпреки това се хвана:

— Девет часът.

— Сгреши! — победоносно възкликна Бигей. — Десет е.

— Десет ли?

— Точно така. Тук, в Големия резерват, половината година сме в различна часова зона от останалата част на Аризона, а другата половина сме в същата. През лятото, когато влезеш в резервата, сме с един час напред от останалата част на щата. Часовете и минутите и бездруго са измислени от бледоликите, обаче работата е там, че вие, гениите там горе, знаете толкова малко за нас, че дори не можете да си сверите часовниците.

Форд го погледна спокойно:

— Господин Бигей, ако искате да работите с мен, за да постигнем някакви действителни промени, обещавам ви да го направим. Имате някои основателни оплаквания.

— Ти какъв си, учен ли?

— Антрополог съм.

Внезапно настъпи мълчание. След това Бигей е облегна. Сух смях разтърси тялото му.

— Антрополог. Като че ли сме някакво примитивно племе. О, това наистина е смешно! — Спря да се смее. — Е, аз съм американец точно като теб. Мои близки се сражават за моята страна. Не искам вие да идвате на моето плато, да строите машина, която плаши всички до смърт, да давате цял куп обещания, които не изпълнявате, а сега пък да ми пращате и антрополог, все едно сме диваци, които са си проболи носовете с кости.

— Изпратиха ме тук само защото прекарах известно време в Рама. Бих искал да ви поканя да разгледате проекта „Изабела“, да се срещнете с Грегъри Хейзълиъс, да видите какво правим и да се запознаете с екипа.

Бигей поклати глава.

— Вече е късно за разглеждане. — Замълча и след това попита едва ли не неохотно: — Какви проучвания правите там? Чувал съм някои странни истории.

— Изследват Големия взрив.

— Какво е това?

— Теорията, според която вселената е възникнала преди тринайсет милиарда години след взрив и че оттогава непрекъснато се разширява.

— С други думи, врете си носа в работата на Твореца.

— Творецът не ни е дал мозък просто ей така.

— Значи не вярвате, че вселената е създадена от Твореца.

— Аз съм католик, господин Бигей. Според мен Той просто го е направил посредством Големия взрив.

Бигей въздъхна:

— Както казах, стига толкова приказки. Ще направим конен поход до платото в петък. Можете да отнесете това послание на екипа си. А сега, ако нямате нищо против, чака ме работа.

Форд язди Балю до мястото, откъдето пътеката започваше да се изкачва. Вдигна поглед към канарите, скалите и зъберите. Вече знаеше, че Балю може да се справи със завоите и с трудните места, така че нямаше причина да върви пеша. Можеше да язди стария кон.

Когато един час по-късно минаха през отвора в скалата на върха на платото, Балю заприпка в тръс, нетърпелив да се върне в плевнята. Форд уплашено се вкопчи в седлото, признателен, че наблизо няма кой да види как глупаво изглежда. Към един часа се показа Накаи Рок и ниските скали около долината. Докато се спускаше към канадските тополи, чу силен смях и видя една фигура, която бясно крачеше по пътя от Изабела към селището.

Беше Волконски, компютърният програмист, а дългата му и мазна коса бе разчорлена. Изглеждаше изтощен и ядосан, но въпреки това се хилеше като луд.

Форд спря Балю, бързо слезе и с помощта на коня запречи пътеката.

— Здравей.

— Извинявай — каза Волконски и се опита да се шмугне отстрани.

— Хубав ден, нали?

Волконски спря и впери трескав поглед в него, а по изражението му се четеше яростен присмех.

— Питаш ме дали денят е хубав. Е, отговарям ти — по-хубав няма накъде.