Дъглас Престън - Ден на гнева

— Я’ат еех ши еи Уайман Форд йинишие.

— О, не, още един бледолик, който се опитва да говори навахо — весело каза Бигей и додаде: — Поне произношението ти е по-добро, отколкото на мнозина.

— Благодаря.

— Какво мога да направя за теб?

— Търся Нелсън Бигей.

— Намери го.

— Имаш ли минутка?

Бигей примижа и се вгледа в него по-внимателно.

— От платото ли идваш?

— Да.

— О!

Мълчание.

— Пътеката е адски трудна — каза Бигей.

— Не и ако водиш коня си за ремъка.

— Умен мъж. — Още една неловка пауза. — Значи, ти си… от правителството, така ли?

— Да.

Бигей отново се вгледа в него, изсумтя, след това се извърна и закуцука обратно към караваната. След миг вратата се затръшна. Над градчето Блекхорс се възцари тишина, чуваше се само вятърът, който разстилаше около Форд чилета жълт прах, сякаш тъчеше завивка.

А сега какво? Форд стоеше сред вихрушката от пепел и се чувстваше като кръгъл глупак. Почука ли на вратата, Бигей няма да му отвори, а самият той щеше да се прояви като поредния нахален бледолик. От друга страна, беше дошъл тук, за да разговаря с Бигей, и точно това щеше да направи.

Майната му, този тип не може вечно да остане вътре. Форд седна.

Минутите се точеха. Вятърът духаше. Прахта се въртеше.

Изтекоха десет минути. Миризлив бръмбар мина целенасочено през прахта, поел по някаква незнайна задача, и се превърна в малка черна точка, когато се отдалечи и постепенно изчезна от поглед. Мислите на Форд се лутаха безцелно и той се замисли за Кейт, за връзката им, за своето дълго житейско пътешествие оттогава. Неизбежно съзнанието му се насочи към съпругата му. Смъртта й унищожи всякакво усещане за сигурност, което бе изпитвал през живота си. Преди това нямаше представа колко своеволен може да бъде животът. Трагедиите се случваха на другите. Добре, научи си урока. Оказа се, че може да се случи и на него. Сега продължаваше напред.

Забеляза леко раздвижване на пердето на един прозорец, което означаваше, че Бигей го наблюдава.

Запита се след колко време този човек ще схване посланието му, че не възнамерява да помръдне. Надяваше се да е скоро — пясъкът започна да прониква през панталона му, влизаше в ботушите, промъкваше се през чорапите.

Вратата се затръшна и Бигей изтрополи на малката дървена веранда, скръстил ръце и с леко раздразнен вид. Примижа към Форд, след това се затътри по паянтовите дървени стълби и се приближи. Протегна ръка и помогна на Форд да се изправи.

— Ти си най-търпеливият бял човек, когото съм виждал. Май ще трябва да влезеш. Отупай се, че да не съсипеш новото ми канапе.

Форд отупа прахта, последва Бигей в дневната и двамата седнаха.

— Кафе?

— Благодаря.

Бигей се върна с две чаши, пълни с водниста като чай течност. Форд си спомни и това — за да пестят пари, навахо използваха дозата смляно кафе многократно.

— Мляко? Захар?

— Не, благодаря.

Бигей изсипа щедро количество захар в чашата си, а след това я напълни до половината с мляко от картонена кутия.

Форд огледа помещението. Кафявото плюшено канапе, на което седеше, беше всичко друго, но не и ново. Бигей се настани в един счупен шезлонг. В ъгъла имаше скъп телевизор с огромен екран — доколкото виждаше, единствената скъпа вещ в караваната. Стената зад него бе облепена със семейни снимки, на много от които се виждаха млади мъже във военни униформи.

Форд погледна любопитно към Бигей. Шаманът не отговаряше на очакванията му — не беше нито млад разпален активист, нито мъдър и сбръчкан старейшина. Беше дългурест, със спретнато подстригана коса и изглеждаше на четирийсет и няколко години. Вместо с каубойски ботуши, каквито носеха повече мъже навахо в Рама, Бигей беше обут с високи кецове, оръфани, избелели и с отлепена гума отпред. Индианският му произход издаваше само огърлицата от големи парчета тюркоаз.

— Добре, казвай сега какво искаш от мен — изрече той с мек тембър като на дървен духов инструмент и с типичния за навахо акцент, който придаваше тежест на всяка дума.

Форд кимна към стената:

— Това семейството ти ли е?

— Племенниците.

— Военни ли са?

— В армията са. Единият е в Южна Корея. Другият, Лоренцо, беше на мисия в Ирак и сега е… — поколеба се той — … отново у дома.

— Сигурно се гордееш с тях.

— Така е.

Отново настана мълчание.

— Научих, че смяташ да поведеш протестен поход срещу проекта „Изабела“.

Никакъв отговор.

— Е, затова съм тук. За да изслушам тревогите ти.