Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Това няма нищо общо и ти много добре го знаеш. - Форд замълча, после продължи: - Защо избяга?

Настъпи враждебно мълчание.

- Какво имаш против мобилните телефони и сателитната навигация?’

Отново мълчание.

- Какво направи с програмата „Дороти“?

Сега вече Мелиса се намръщи.

- Стига въпроси. Трябва да тръгвам. Можеш да кажеш на господин президента, както и на всички останали, да си го начукат.

Обърна се и си тръгна.

- На всички ли? И на майката на Джак Стейн ли? Това ли да ѝ кажа?

Мелиса замръзна. Мускулите на гърба ѝ се напрегнаха. Обърна се бавно и го погледна в очите.

- Как смееш да ми говориш такива неща?

- А ти как смееш? Джак е останал на поста си, а ти си избягала. Избягала си от сградата, избягала си от болницата, избягала си в планините. На НАСА ѝ трябват отговори. Семейството на Джак заслужава отговори. Ти имаш тези отговори.

- НАСА не иска от мен отговори, трябва им изкупителна жертва.

- Не искат нищо освен да разговарят с теб.

- Глупости! Пред вратата на стаята ми в болницата стоеше ченге!

- Никой няма да те обвини за нищо, ако им помогнеш да открият отговорите. Ако не го направиш, ще те обвинят. Защото онзи, който бяга, неизбежно се превръща в изкупителна жертва.

- Имам си причини да съм тук.

- Не става въпрос само за теб и за твоите проблеми. Нещата са много по-сериозни. Ти си създала тази програма. Ти я разбираш. Длъжна си да им помогнеш да разберат какво се е случило. И ако се налага, да върнеш тази програма на НАСА.

Настъпи продължително мълчание. Изведнъж Мелиса наведе глава и раменете ѝ се разтресоха. Форд осъзна, че тя едва се сдържа да не заплаче, и каза тихо:

- Дължиш това на Джак Стейн.

- Престани - отвърна тя приглушено. - Вината не беше моя. Престани!

- Зная, че не си виновна. Но ако не им помогнеш, ще обвинят точно теб. Такава е човешката природа. Ти си написала софтуера.

- Не... не... не съм го написала...

- Ако не ти, кой?

- Дороти е... самоусъвършенстващ се софтуер. Истината е, че никой не разбира добре как всъщност работи тази програма.

Мълчание. А после Мелиса заплака. Форд дори се учуди. След спектакъла в стил „кораво момиче“ се бе оказало, че е изненадващо уязвима.

- Съжалявам, но си длъжна да оправиш нещата. Ти и никой друг.

- Аз... не мога да се върна. Просто не мога.

- Защо?

Последва приглушено хлипане.

- Ти просто не разбираш.

- Ами обясни ми.

- Получих... заплахи

- Заплахи? Кой те е заплашвал?

Ново хлипане.

- Дороти.

След вечеря Джейкъб Гулд се прибра в стаята си. Би трябвало да се заеме с решаването на квадратни уравнения и писането на есе върху романа „Сепаративен мир“ на Джон Ноулз, но вместо това се излегна на леглото си, пусна си „Колдплей“ и зачете Нийл Геймън.

Стресна го силно чукане на вратата. Изпъшка, но стана от леглото и отвори. Беше баща му - ядосан, но въпреки това с познатата на Джейкъб фалшива усмивка.

- Джейкъб, викам те от пет минути.

Вместо да отговори, Джейкъб свали слушалките и ги размаха безмълвно пред очите му.

- Човекът от агенцията за недвижими имоти е довел клиенти. Трябва да излезем за няколко минути. Ще отидем в работилницата.

- Не би ли трябвало да ни предупреждават?

- Явно са пропуснали.

Джейкъб нави слушалките около айпода и го пъхна в джоба си. Къщата им бе обявена за продан отдавна и по всичко изглеждаше, че посещенията на агентите по недвижими имоти няма да спрат. И все идваха тъкмо когато Джейкъб правеше нещо интересно.

- Хайде де, ела. Едва ли ще отнеме повече от половин час.

Джейкъб затвори книгата си и тръгна след баща си. Стаята му тънеше в безпорядък. От злополуката насам бяха престанали да го карат да чисти. Дали пък онези хора нямаше да се откажат да купят дома им заради разхвърляната му стая?

Докато вървяха по коридора към работилницата, Джейкъб чуваше пронизителния глас на брокера: „Цените ще се вдигат... Струва си парите... Е, има нужда от лек ремонт, разбира се... Всичко това обаче лесно може да се оправи...“

Майка му вече бе в работилницата - седеше на една пейка с ръце, скръстени на гърдите, заобиколена от лъскави тела на роботи, крака, глави, интегрални схеми, купища жици. Лицето ѝ бе изпито, а косата вързана на конска опашка. Косъмчетата на тила ѝ бяха щръкнали от статично електричество.

- Ще говоря с тази агенция - заяви тя с леден глас. - Не помня вече за кой път се случва това.

- По-добре да не го правим на въпрос - отвърна тихо баща му. - Пазарът е труден, а те проявиха голямо търпение. Не продадем ли къщата, банката просто ще... - Гласът му заглъхна.