Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Тези планини не са шега.

- Зная - отвърна Форд. - Изкачил съм пет-шест четирихилядника.

Клантън кимна бавно.

- Добре. Значи не си толкова голям глупак като останалите. - Подсмихна се. - През деня тук долу е трийсет градуса. Онези типове от ФБР потеглиха към планините на коне - държаха се за седлата с две ръце и бяха по ризи с къси ръкави. Сигурно си въобразяваха, че са като едновремешните каубои. А горе заваля сняг. Когато се върнаха, приличаха на оцелелите от експедицията на Шекълтън 121. Доколкото чух, на един се наложило да му ампутират пръст на крака.

Пикапът подскачаше по пресъхналото корито на планински поток. Скоро пред тях изникна овъглена купчина ламарина. Колата, доскоро джип „Чероки“, от който бе останала само почерняла коруба, бе оградена с жълта полицейска лента. Над нея бе опъната открита отстрани тента, досущ като онези, които се използват на градинските партита и коктейли. На сянка под тентата се бе излегнал агент на ФБР и пушеше. Отстрани бе паркиран автомобилът му - кафяв „Краун Виктория“. Форд нямаше представа как е успял да се добере дотук, без да откачи гърнето. Когато ги видя, мъжът побърза да угаси цигарата, стана, дойде при тях и заговори с типичния за агентите на ФБР провлачен говор, който Форд познаваше прекалено добре от дните си в ЦРУ. Форд направи опит да се отърси от присъщата на служител на ЦРУ антипатия към ФБР, но вместо това неприязънта му само се усили.

- Районът е забранен за достъп - заяви агентът.

Форд се представи възможно най-дружелюбно:

- Казвам се Уаймън Форд.

За втори път този ден ръката му увисна във въздуха в напразен опит да се здрависа. Агентът на ФБР го изгледа, без да помръдне. Форд свали ръката си.

- Аз съм специален следовател, изпратен от съветника на президента по въпросите на науката и технологиите.

Агентът бе млад и як, с дебел врат. Форд реши, че е от онзи тип грубияни, които в колежа са се забавлявали да тормозят новобранците.

- Мога ли да видя служебната ви карта, господин специален следовател на съветника на президента или какъвто сте там?

Форд извади служебната карта, която Локуд му бе осигурил за отрицателно време. Агентът я огледа внимателно, първо от едната страна, после от другата, извади мобилния си телефон и проведе разговор, който продължи поне пет минути. Накрая заяви:

- Съжалявам, но отделът в Денвър иска да провери пълномощията ви. Вашата служба трябва да се свърже с тях и да уточни някои подробности, преди да получите достъп до мястото.

Форд просто не можеше да понася подобно отношение. Пое си дъх - дълбоко и продължително, - после хвърли поглед към Клантън, който се подсмихваше цинично, и отново се обърна към агента на ФБР.

- Името ви, господине?

- Специален агент Спинели.

- Мога ли да видя служебната ви карта, агент Спинели?

Форд знаеше, че агентите на ФБР са длъжни да показват картата и значката си. Спинели извади своята и я поднесе рязко, агресивно дори, към него, но преди Форд да успее да я разгледа, си я прибра. Форд виждаше, че Спинели е ядосан - ядосан заради това, че е бил част от екип, който се е провалил, ядосан заради това, че се налага да кисне насред тази пустош и да охранява някакъв изгорял автомобил, ядосан, защото имаше вероятност някой друг да поеме нещата оттук насетне.

- Опа! Не успях да я видя - каза Форд и протегна ръка.

Спинели го удостои с многозначителен поглед, който означаваше: не си и помисляй да се бъзикаш с мен!

- Не можем ли да си сътрудничим, без да прибягваме до подобни глупости? - попита Форд. - Моля?

Бог му бе свидетел, че полагаше всички усилия да не изгуби самообладание.

- Съжалявам. Трябва да се свържете с отдела в Денвър. Това не подлежи на обсъждане.

- В такъв случай ще ми трябва номерът на значката ви - каза най-любезно Форд, - за да мога да докладвам кой възпрепятства разследването. Ще изпратя доклада си на моя шеф, който е президентът на Съединените щати, за да могат неговите хора да съсипят кариерата ви във ФБР така, че да се смятате за щастлив, ако си намерите работа в някое погребално бюро. И това не е заплаха, а просто обективен коментар. Затова, господин специален агент Спинели, най-искрено се надявам да промените позицията си.

Спинели стоеше като ударен от гръм. Зад гърба на Форд се чу нещо като покашляне.

- А сега - каза Форд, извади мобилния си телефон и го насочи като оръжие с пръст върху клавишите за бързо избиране, - ще получа ли достъп до колата, или да се обадя в Белия дом и да ти съсипя живота?