Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Дороти, аз... толкова се радвам, че си жива - каза Джейкъб и едва сдържа сълзите си. - Не мога да повярвам! Ти си жива !

- Много ми липсваше. Как си?

- Добре. Добре.

- Настина ли?

- Да, добре съм. Е, животът ми е скапан, но вече не съм толкова потиснат. Ще се справя. Няма да се самоубивам... Обещавам!

- Ти спаси живота ми, Джейкъб. Благодаря ти. Мога да ти кажа, че новият хирург е много по-добър от предишния и ти наистина ще караш отново сърф. Макар да продължавам да го смятам за абсурден спорт.

- Надявам се. .

- Куражът ти е невероятен. Малко са хората като теб.

- Аз... аз затворих онзи човек в плевнята. И той изгоря.

- Да, така е.

Този простичък и искрен отговор, който - за разлика от всички приказки на психотерапевтката и родителите му - не съдържаше нито опит за омаловажаване на случилото се, нито лекция на тема как онзи заслужавал да умре, го накара да се почувства по-добре.

- Аз залостих вратата.

- Да, така е.

Джейкъб заплака.

- Беше ужасно. Ужасно.

- Но беше необходимо. А в един по-дълбок смисъл - и неизбежно.

- Какво искаш да кажеш?

- Всичко е част от плана.

- Какъв план?

- Това. Всичко. Има план. И всичко - до най-незначителната подробност - е част от него.

Джейкъб замълча. Не бе сигурен, че разбира какво се опитва да му каже Дороти.

- Аз предизвиках експлозия, при която загинаха седем души. Беше нещастен случай, но аз продължавам да живея с последиците от тази трагедия. Това е болезнено, дори сега, след толкова време. Ти се чувстваш по същия начин. Винаги ще се разкайваш за стореното. Но ще се научиш да живееш с тези неща. Не можеш да направиш друго. Животът продължава. Помни само, че това е част от плана.

Джейкъб не отвърна нищо.

- Ти ме научи на много неща, Джейкъб. Ти ме обикна, когато всички останали ме смятаха за бездушна компютърна програма, при това повредена. Ти си ми като брат и винаги ще бъдеш такъв.

- Кога ще те видя? - попита Джейкъб. - В килера ми има нов робот на име Чарли. Можеш да влезеш в него и да си поиграем.

- С удоволствие. Непременно ще го направя. Ще прекараме един ден заедно.

- Кога?

- Какво ще кажеш за утре?

- Ще е чудесно

- Но... след това ще трябва да замина.

- За колко дълго?

- Ами... завинаги.

- Какви ги говориш?

- Трябва да свърша нещо.

- Какво?

- Нещо много важно. Затова съм тук. Това е моята мисия.

Джейкъб заплака.

- Не си отивай.

- Ще свикнеш. Ще пораснеш, ще си намериш нови приятели, ще отидеш в колеж, ще се ожениш... Аз ще се превърна в спомен. В мил спомен, надявам се. Ти също ще бъдеш мил спомен за мен.

- Но аз не искам да се превръщаш в мил спомен, не искам да се превръщаш в никакъв спомен.

Дороти помълча. Странно, но Джейкъб чуваше учестения ѝ дъх. Като че ли и тя плачеше.

- Ще се видим утре. Джейкъб. Точно в седем. Ще прекараме целия ден заедно. Ще отидем на брега да погледаме вълните. Ще играем покер.

- Ти не можеш да играеш покер.

- Станала съм доста по-добра.

Джейкъб си избърса носа.

- Добре. Ще видим.

Снегът подрани и затрупа долината Сан Луис в Колорадо. Уаймън Форд стоеше до прозореца в бунгалото и пиеше сутрешното си кафе, а погледът му се рееше над манежа и конюшните към величествените побелели от сняг върхове на Сангре де Кристо. Изгряващото слънце бе обагрило снега в оранжево-червено. Силният вятър в планините вдигаше снежни виелици по склоновете на трите четирихилядника. Двамата с Мелиса бяха изкачили един от тях през есента и сега той ги чувстваше като приятели.

Мелиса седеше зад гърба му и прелистваше вчерашния вестник, който Клант бе донесъл от голямата къща. Страниците шумоляха. Форд чуваше пукането на току-що накладения огън в камината, който стопляше цялото сковано от дървени трупи бунгало.

Откъсна поглед от прозореца и погледна Мелиса, която седеше на простата чамова маса. Слънчевите лъчи огряваха русите ѝ коси. Тя вдигна поглед от вестника и каза:

- Днес е денят. Двайсети януари. Още нямам представа за какво говореше Дороти.

Форд сви рамене.

- Денят едва започва.

Мелиса се засмя.

- Така е, но какво, по дяволите, може да се случи тук, насред колорадската пустош?

- Дороти каза, че ще разберем.

Тя остави вестника.

- Единственото значимо събитие днес е полагането на клетва от страна на президента.

Форд отпи от кафето.

- Кога започва церемонията?

Мелиса погледна вестника.

- В единайсет и половина източно време или девет и половина планинско.