Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Със същия успех повтори процедурата с втората обувка.

Накрая прибра всичко в пликчета с ципове, надписа ги, подреди ги в купената специално за целта голяма пластмасова кутия и я заключи. После се отпусна на стола.

— Дяволите да ме вземат — измърмори ядосано. Започваше да става досадно. Мисълта за обещаната му от Глин сума го поободри.

А сега — „вътрешният“ въпрос. Струваше му се малко вероятно, обаче трябваше да си свърши работата докрай. Но първо: музика, проникваща до самите му вътрешности. Спря се на „Въздух“ на Сесил Тейлър.

Взе една кафява папка от нощното шкафче — пълен комплект рентгенови снимки, от главата до петите, до които имаше достъп като „фактически съжител“ на У. Свали абажура на лампата, вдигна първата снимка към крушката и я разгледа с лупата сантиметър по сантиметър. Главата, горната част на гърдите и ръцете бяха чисти, но когато стигна до корема, сърцето му едва не спря: там имаше бяло петънце, означаващо метал. Грабна лупата, за да го проучи, и веднага се разочарова. Наистина се оказа метал, но просто някакво разкривено парче, очевидно забило се в тялото на учения по време на катастрофата. Не беше микрочип, миниатюрна метална кутия или секретна шпионска джаджа.

Нищо в стомаха и чревния тракт не предполагаше наличие на контейнер, балон или записващо устройство. Нито пък в ректума.

Състоянието на краката на У го ужаси. В тях бяха забити над десет метални късчета — бели петна с неправилна форма; имаше и множество по-сивкави участъци, навярно стъкло и пластмаса. Рентгеновите снимки бяха направени от различни ъгли и той получи приблизителна представа за формата на всяко парче — и нито едно от тях не приличаше на компютърен чип, контейнер или капсула, на магнитна или лазерна памет.

Представи си очилатия мъж, който се спускаше с ескалатора и уплашено се озърташе: дребен, сериозен — и смел. За пръв път се замисли за поетия от китаеца риск. Защо го беше направил? Щеше да е цяло чудо, ако някога отново се изправеше на крака. Ако изобщо останеше жив. У бе в кома — наложи се да му направят трепанация, за да облекчат напрежението. Гедеон си напомни, че катастрофата не беше случайна злополука. Беше си чист опит за убийство. Не, след гибелта на невинния таксиметров шофьор и половин дузина минувачи си беше истинско убийство — при това масово.

Отърси се от тези мисли, прибра снимките в папката и отиде до прозореца. Беше късен следобед — работеше цял ден. Слънцето вече залязваше и по Петдесет и първа улица се разливаше жълта светлина. Пешеходците хвърляха дълги тесни сенки.

Беше в задънена улица — или поне така му се струваше. Ами сега?

Куркащият му стомах му напомни, че е крайно време да прибави още нещо към кафето. Нещо вкусно. Вдигна слушалката, набра румсървиса и си поръча две дузини сурови стриди, отворени.

Полицейският гараж се намираше на брега на река Харлем в Южен Бронкс, под сянката на Уилис Авеню Бридж. Гедеон слезе от таксито и се озова в мрачен район със складове и промишлени зони, задръстени от стари железопътни вагони, бракувани училищни автобуси и ръждиви контейнери. От реката се носеше смрад на мръсотия и разлагащи се миди, шумът от Мейджър Дигън Експресуей във вечерния час пик звучеше като жужене на пчелен кошер. Навремето беше живял в квартал, не много по-различен от този — последната от все по-мизерните квартири, в която се бяха нанесли с майка му. Дори миризмата му се струваше позната. Тази мисъл го потисна.

Участъкът беше ограден с телена мрежа, увенчана със спирали бодлива тел. До плъзгащия се портал на колела имаше будка за охраната. Зад оградата се виждаше почти празен паркинг, заобиколен от суха смрадлика, зад който се намираше складът, ниска продълговата сграда. По-нататък вдясно имаше открит участък, пълен с наблъскани една до друга камари сплескани коли.

В будката на охраната седеше мургаво ченге и четеше книга. Щом Гедеон се приближи, ченгето отвори прозорчето с месестата си, покрита с горилска козина ръка.

— Да? Какво има? — Не вдигаше поглед от книгата си. Гедеон наклони глава, за да погледне корицата, и с изненада установи, че е „За Божия град“ на Августин Блажени.

— Хмм, много се извинявам, че ви безпокоя — с възможно най-милия си и дори раболепен глас каза Гедеон.

— Не ме безпокоите. — Ченгето най-после отпусна книгата.

Гедеон с облекчение видя, че въпреки надвисналите неандерталски вежди и вече наболата след сутрешното бръснене брада човекът има добродушно, открито лице.