Камила Лекберг - Немското дете

– Повдигна ми се и се избърсах с ръка… Така де, предпочитам да не се здрависвам.

Мартин кимна с разбиране. Той самият беше имал същата физическа реакция при смъртни случаи и смяташе, че няма нищо срамно в това.

– Така, какво се е случило? – обърна се към Адам, който изглеждаше по-концентриран.

Беше по-дребен от приятеля си, имаше свирепо акне по бузите и руса, малко по-дълга коса.

– Ами, значи, ние... – Адам погледна въпросително към Матиас, който само сви рамене, и продължи: – Да, мислехме да влезем в къщата и да поразгледаме, защото изглеждаше, че двамата старци са заминали.

– Старци? – попита Мартин. – Двама ли живеят тук?

Отговори Матиас.

– Двама братя са. Не знам собствените им имена, но майка със сигурност знае как се казват. Прибира пощата им от началото на юни. Единият старец винаги заминава през лятото, но другият винаги остава тук. Само че този път никой не прибираше пощата и си помислихме... – Остави звука да затихне и заоглежда обувките си. На външната страна на едната му обувка се бе залепила мъртва муха и той с отвращение изтръска крака си, за да я разкара. – Той ли е мъртвият вътре? – попита и вдигна поглед.

– Не знаем повече от вас – отвърна Мартин. – Продължавайте. Искахте да се промъкнете в къщата, какво се случи след това?

– Матиас намери един прозорец, който успя да отвори и се покатери първи – обясни Адам. – После ме издърпа. Когато скочихме на пода, забелязахме, че нещо пращи под обувките ни, но не можахме да видим какво е, защото беше прекалено тъмно.

– Тъмно ли? – прекъсна го Мартин. – Защо беше тъмно?

С периферното си зрение видя, че Йоста, Паула и Бертил стоят на крачка зад него и слушат разказа на момчетата.

– Всички щори бяха спуснати – обясни Адам търпеливо. – Но вдигнахме щората на прозореца, през който влязохме. Тогава видяхме, че подът е покрит с мъртви мухи. И смърдеше ужасно.

– Отвратително – додаде Матиас, който като че ли още се бореше с гаденето.

– И после? – подсказа им Мартин.

– После влязохме навътре в стаята, а столът на бюрото беше обърнат с гръб към нас, така че не можехме да видим какво има на него. И в мен се появи едно предчувствие… ами, нали съм гледал „От местопрестъплението“, с гадната миризма и мъртвите мухи, и всичко, и... така де, не трябва да си Айнщайн, за да заключиш, че някой там е умрял. Така че се приближих до стола и го обърнах… и той седеше на него!

Матиас явно отново си представи картината, защото се завъртя и повърна зад себе си. Избърса устата си с ръка и прошепна: „Извинявайте“.

– Не се безпокой – рече Мартин. – На всички ни се е случвало при вида на труп.

– На мен не е – горделиво се обади Мелберг.

– И на мен – каза лаконично и Йоста.

– Не, и аз не съм повръщала – включи се Паула.

Мартин се обърна и им метна остър поглед.

– Изглеждаше адски гнусен – допълни услужливо Адам, който въпреки шока явно намираше нещо забавно в ситуацията.

Зад него Матиас се избълва още веднъж, полуприведен към земята, но изглежда, вече беше само стомашен сок.

– Някой може ли да закара момчетата по къщите им? – Мартин се обърна към останалите, без да визира никого.

Отначало никой не отговори, но после Йоста се обади:

– Аз ще ги закарам. Момчета, елате с мен, ще вземем колата.

– Живеем само на няколкостотин метра оттук – каза тихо Матиас.

– В такъв случай ще ви придружа – отговори Йоста и им махна да го последват.

Завлачиха се след него като типични тийнейджъри, Матиас с благодарно лице, Адам очевидно разочарован, че ще изпусне останалата част на разследването.

Мартин ги изпроводи с поглед, докато изчезнаха зад завоя, и каза с глас, изпълнен с всичко друго, но не и с нетърпение:

– Така, да видим какво си имаме тук.

Бертил Мелберг се прокашля.

– Ами, на мен трупове и такива неща не ми правят впечатление… В никакъв случай… Виждал съм толкова много. Обаче някой трябва да огледа… ами, околността. Струва ми се най-подходящо аз да поема задачата, като ваш началник и с най-много опит.

Отново се прокашля.

Мартин и Паула се погледнаха развеселено, но Мартин прецени предимствата на предложението и отговори:

– Да, тук имаш право, Бертил. Най-добре ще е някой с твоя опит да огледа разположението на къщата, а аз и Паула ще влезем вътре.

– Да… именно. И на мен така ми се стори най-разумно.

Мелберг се залюля на пети, но в крайна сметка пое през тревата.

– Ще влизаме ли? – попита Мартин.

Паула само кимна.

– Внимателно – рече той, преди да отвори вратата. – Не бива да унищожаваме уликите, ако се окаже, че не е естествена смърт. Само ще огледаме, докато дойдат експертите.