Камила Лекберг - Немското дете

– Хайде, изплюй камъчето – каза тя, наблюдавайки Патрик.

Познаваше го твърде добре. Погледът изпод вежди, нервното потропване с пръсти. Или не искаше, или се колебаеше дали да й каже нещо.

– Какво?! – Патрик се опита да си придаде възможно най-невинен вид.

– Виж, няма смисъл да се правиш на ударен. Какво премълчаваш?

Ерика отпи глътка от горещия чай и го зачака развеселено да спре да се противи и да пристъпи към темата.

– Ами…

– Да, какво има? – помогна му тя и не можа да потисне една малка садистична част в себе си, която се наслаждаваше на очевидните му мъки.

– Ами, случи се нещо, докато с Мая бяхме на разходка.

– Аха. Е, поне и двамата се върнахте цели, така че какво може да се е случило?

– Ами… – Патрик отпи от чая си, за да спечели малко време, докато се чуди по кой начин е най-добре да представи случилото се. – Ами, вървяхме към мелницата на Лестер и се случи така, че колегите ми бяха там на разследване. – Погледна я внимателно. Ерика повдигна вежда и зачака продължението. – Бяха получили сигнал за труп в една къща в посока Хамбургсунд, а ние бяхме по пътя за натам.

– Аха, само че ти си в отпуск, така че това не те засяга. – Ерика замръзна с чаша, наполовина поднесена към устата й. – Нали не искаш да кажеш, че си… – Втренчи се невярващо в него.

– Да – отговори Патрик с писклив глас и поглед, забит в масата.

– Завел си Мая на място, където са открили труп!

Ерика буквално го прикова с поглед.

– Да, обаче Мартин беше с Мая, докато аз влязох да поогледам малко. Разглеждаха цветята – усмихна се извинително, но срещна единствено леден поглед.

– Да поогледаш малко! – Ледените парченца потракваха безпощадно. – Та ти си в отпуск по бащинство. Подчертавам, отпуск. Също и бащинство, в този ред на мисли! Толкова ли беше трудно да кажеш „В момента не съм на работа“?

– Аз само малко… – изрече глухо Патрик, но знаеше, че Ерика има право.

Той беше в отпуск. По бащинство. Останалите в участъка трябваше сами да се оправят с работата. А той не биваше да води Мая на местопрестъплението.

В този момент му хрумна, че имаше една подробност, която Ерика още не знаеше. Лицето му трепна нервно, когато преглътна и добави:

– Между другото, беше убийство.

– Убийство! – гласът на Ерика премина във фалцет. – Не стига, че си взел Мая на място, където е намерен труп, ами е бил трупът на убит човек!

Поклати глава, а останалото, което искаше да каже, заседна в гърлото й.

– Но няма да правя нищо повече. – Патрик размаха ръце. – Другите ще поемат случая. Аз съм в отпуск до януари и го знаят. Ще се отдам сто процента на Мая. Честна дума!

– И слава богу! – изръмжа Ерика глухо.

Беше толкова бясна, че й се щеше да скочи от масата и да го разтърси. Сетне любопитството я поуспокои.

– И къде по-точно се случи това? Знае ли се кой е убитият?

– Нямам представа. Голяма бяла къща, намира се на около сто метра вляво от първата отбивка вдясно след мелницата.

Ерика го погледна странно.

– Голяма бяла къща със сиви арки?

Патрик се замисли и после кимна утвърдително.

– Да, мисля, че беше така. На пощенската кутия пишеше Франкел.

– Знам кой, или по-правилно кои живеят там. Това са Аксел и Ерик Франкел. Сещаш ли се, Ерик Франкел, на когото дадох нацисткия медал.

Патрик я изгледа изумено. Как можа да забрави? Франкел не беше най-често срещаното име на света.

От хола долиташе щастливото неразбираемо бърборене на Мая.

Следобедът беше превалил, когато потеглиха към учас-тъка. Експертите и шефът им, Торбьорн Рууд, бяха дош-ли, бяха си свършили работата, и си бяха тръгнали. Дори трупа вече го нямаше. Бе поел по пътя към „Съдебна медицина“, където щеше да бъде изследван по всички мислими и немислими начини.

– Това се казва понеделник – въздъхна Мелберг, когато Йоста влезе в гаража на участъка и паркира.

– Да – отговори му лаконично Йоста, който не обичаше да хаби думите си напразно.

Като влязоха в сградата, Мелберг успя само да усети, че някой се приближава към него с огромна бързина, преди една рошава фигура да му скочи и един език да се опита да му оближе лицето.

– Спри! Спри! Престани!

Мелберг замахна с погнуса към кучето, което приб-ра ушите си и разочаровано се затътри към Аника.

Поне знаеше, че при нея със сигурност е добре дошъл. Мелберг избърса с длан слюнката от лицето си и се размърмори, докато Йоста се бореше мъжки да запази сериозното си изражение. Сцената ставаше още по-смешна поради факта, че косата, която Мелберг успяваше да залиже нагоре по темето си, се беше разпиляла. Мелберг продължи към кабинета си, като през целия път дотам оправяше раздразнено косата си и мърмореше.